Дори и сред руините вятърът продължаваше да се усеща: той шумолеше сред сухи листа и трополеше със забравени кепенци. Вътрешността на салона бе осветявана единствено от лунните лъчи, промъкнали се през многобройните пролуки. Вихърът се възползваше от същите процепи, за да подхване своя собствена мелодия.
Аби и Ета се заеха с разпалването на огъня, коленичили като съзаклятнички пред камината. Интересно по каква причина Грю не бе изгонил двете, особено Ета, която не бе лягала с клиент в продължение на почти година? Може би помощта им в кухнята покриваше разходите по издръжката им? Само че Гуен не разполагаше с подобни пари. Замисляното от нея начинание не позволяваше изхранването на гости. Бе размисляла над възможността да не взема Ета, но се бе отказала, разбирайки, че това би породило неразбирателство. Впоследствие щеше да измисли някакъв начин, по който и грозните сред тях да допринасят.
За да оцелее, тя трябваше да бъде силна. Гуен се загледа към светлините на кръчмата.
Мъжът със златните монети не беше единственият, в чиито очи тя бе надникнала. Нужна й беше известна концентрация, но това бе постижимо и с други. Въпросното вглеждане разкриваше части от насрещния живот — рядко приятни — и я изтощаваше. Често й се случваше впоследствие да я спохождат кошмари. Но за двете години, прекарани в „Противната глава", тя нито веднъж не се бе вглеждала в очите на Грю. Не защото се страхуваше от злото, което щеше да види, а защото можеше да открие причината за тези злини.
Жените разполагаха с предостатъчно дървени отломки, сухи листа и клонки, така че поддържането на пламъка нямаше да представлява проблем. Но те не го подхраниха, защото скоро след зараждането му помещението започна да се изпълва с дим. Това бе първият им повод да оценят множеството пролуки в стените.
— Какво стана? — долетя гласът на Мей.
— Коминът е задръстен — глухо отвърна Ета. — Гнезда и листа. Няма тяга.
— За момента ще го оставим така. Иначе ще се наложи да спим на улицата — каза Джолийн и се задави в потвърждение на думите си.
Те вечеряха на тъмно. Дотук с надеждите на Гуен за весело пращящ огън и гореща храна. Тези неща биха превърнали странноприемницата в нещо като дом, макар и временно. Наместо това седемте жени се бяха скупчили в най-безветрения ъгъл и се хранеха мълчаливо, заслушани във въздишките на вятъра.
— Смяташ ли, че ще успеем да заплатим нужното? — тихо попита Джолийн. По гласа й Гуен усети, че другата жена се надява на положителен отговор.
— Все още разполагаме с много пари. — Калианката откъсна парче от самуна.
— Само че ще трябва не само да закупим разрешение, а и да ремонтираме мястото. Как ще успеем с всичко това? — попита гласът на Аби.
— За начало да видим колко ще струва разрешителното. — Сиренето бе подадено в ръцете на Гуен.
Течението бе отнесло дима, но миризмата на изгоряло все още се задържаше. Фученето на вятъра се усилваше, може би предвещаващо буря. А и въздухът определено бе придобил онази студена влажност, подир която започваше дъжд. Калианката се обърна към тавана. Само това им липсваше. Седемте се скупчиха още по-близо и се увиха в одеялата.
— Какво е било това място? — попита Мей. Тя бе омотала своето покривало и около главата си, превръщайки го в пашкул. Седеше близо до Роза: двете дребни момичета приличаха на близначки, само че Мей имаше руса коса, а Роза кестенява.
— Странноприемница — обясни Джолийн.
— И какво му се е случило?
Раменете на Джолийн за миг изникнаха на пътя на един лунен лъч.
— Аз съм чувала да казват… — поде Аби.
— Нищо не си чувала — прекъсна я Джолийн.
— Но…
— Нищо не си чувала.
— Защо? — поинтересува се Мей.
Роза, започнала да се унася, се раздвижи и също погледна любопитно.
— Това са само слухове — рече Джолийн.
— Какви слухове? — Сега беше ред на Роза да отправи питане.
Джолийн отправи мълчаливо извинение към Гуен.
— Някои казват, че бившият стопанин убил жена си. А после духът й се върнал, за да мъсти.
Останалите се огледаха — доколкото можеха да видят нещо сред накъсания от луната мрак. От горния етаж долиташе трополене, за което Гуен знаеше, че идва от капак на прозорец. И въпреки това ударите му й напомняха за ритмичното хрущене, с което главата на Ейвън се бе разбивала в дъските. Освен това се чуваше някакво слабо дращене, мишка или катерица. Или ноктите на мъртва жена…