— Много добре е направила! — неочаквано и високо заяви Роза, с което сепна спътничките си. — Може би Ейвън ще стори същото с Грю и Стейн.
Джолийн погледна към Гуен и се усмихна.
Тъмнокосата жена отвърна на усмивката й.
— Може би.
Глава 7
Дъждът заваля точно при достигането на града. От пристанището, където конската пътека приключваше, започваше да се издига по-широк и много по-стръмен път, срязал стената на каньона. Тук Ейдриън слезе, за да облекчи кобилата си: не искаше да я напряга при изкачването. На върха и двамата се бяха задъхали: напрегнатият им дъх пораждаше облачета от влагата. Катеренето бе имало и положителна страна: вече им се струваше, че студът е започнал да отстъпва.
На върха настилката се превръщаше в калдъръм, върху който се ходеше трудно. И въпреки това той оставаше за предпочитане пред размекнатата от дъжда кал. Вече бе близо до разсъмване. Градът имаше фенери, но те не бяха запалени. Улиците бяха почти пусти; малцината минувачи крачеха бавно, с прозевки и с навъсени погледи, които запращаха към небето. Колнора определено защитаваше репутацията си на същински лабиринт от улици, където се предлагат всякакви стоки. Някакъв магазин предлагаше единствено шапки, с което значително обърка Ейдриън. Как можеше да съществува място, където се продават само шапки, и то само дамски? Веднага подир това друг магазин привлече вниманието му с екстравагантните си стоки: въпросното място продаваше мъжки пантофи. Не ботуши.
Не обувки. Пантофи. През целия си живот Ейдриън не бе нахлузвал пантофи. Над витрината се издигаше голяма табела. В нея собственикът учтиво настояваше посетителите да не цапат с кал магазина му. Дали въпросният търговец някога през живота си бе виждал кал? Блекуотър се съмняваше, защото улицата пред въпросния магазин бе безупречно чиста.
Сред всички тези скъпи постройки Ейдриън се чувстваше като призрак сред гробище. Или като крадец. Това му настроение се подсилваше от притихналото състояние на града. Само дъждът продължаваше да трополи по уличната настилка.
Боецът се чувстваше изтощен. Катеренето бе изцедило и последните му сили. Трябваше да потърси странноприемница, макар че умората му не би отказала и някой обикновен навес. Но той знаеше и друго: нямаше да успее да заспи. Вивиан и останалите мъртъвци продължаваха да го преследват. Жената бе най-настойчива в изникването си, рухнала гола на пода на каютата. Поне главата й не бе гледала към вратата.
Той продължаваше да се разхожда безцелно, повел огромната товарна кобила зад себе си. Напускането на реката бе представлявало едно неспирно изкачване. Едновременно с това постройките ставаха все по-големи и по-пищни. И тук се потвърждаваха думите на Пикълс: водата се стичаше надолу, но златото течеше нагоре. Тук се издигаха къщи от скъп камък, на три и четири етажа, с безбройни прозорци и бронзови барелефи върху вратите. Много от тези постройки дори притежаваха собствени кули: същински малки дворци. Ейдриън нямаше представа в кой квартал се намира, но не се чувстваше особено удобно. Никога през живота си не бе съзирал подобен лукс. Тукашната канализация бе покрита; разположени на равни разстояния решетки поддържаха улицата чиста.
Улица? Ейдриън неволно се засмя. Подобна дума бе прекалено нищожна за тукашните булеварди и алеи. Те бяха тройно по-широки от обичайното, покрити със скъпи павета и приютили цели градини в протежението си. Особено изненадваща бе липсата на конски изпражнения — нещо при други обстоятелства очаквано за град с подобна големина. Може би градът биваше почистван нощем.
Разглежданите произволни табели не съумяха да спомогнат за ориентирането му. Край една стена Ейдриън погледна назад и осъзна колко се е отдалечил в унеса си. Реката блестеше далеч под него, смалила се до дребна ивица в подножието на каньона. А покривът на един от доковете бе не по-голям от медна монета.
Тъй като предусещаше, че на самия връх няма да открие търсеното, Ейдриън се отправи обратно надолу, макар и по-различен път. Най-сетне зърна търсения знак: меч и корона. Принадлежащата му постройка приличаше на самотна двуетажна кула, чийто връх бе увенчан със зъбери. Боецът привърза коня си пред нея и се отправи към вратата.
Подир четвъртото почукване той възнамеряваше да извади тежкия си меч — дръжката му щеше да породи значително по-голям шум. Не му се наложи, защото в същия момент вратата се отвори. На прага изникна едър мъж с набола брада и мрачен поглед.
— Какво? — троснато попита той. Лицето му носеше неотдавнашни синини.