— Вие ли отговаряте за градската стража? — осведоми се Ейдриън.
— Шериф Малет — дрезгаво се представи онзи, полудремещ.
— Дошъл съм да докладвам убийство — няколко убийства — край реката.
Малет хвърли злобен поглед към дъжда, изруга и направи на посетителя си знак да влезе.
В стаята имаше печка, маса, смачкано легло и достатъчно оръжие за екипирането на малка войска.
— Избърши си краката и гледай да не капеш по пода.
Малет стискаше свещ. Светлината й проблясваше под лицето му и запращаше нагоре сенки. В съчетание с подпухналостта и синините те го караха да изглежда като статуя на гаргойл.
Без да откъсва очи от Ейдриън, той остави свещта зад масата.
— Как се казваш?
— Ейдриън Блекуотър.
— Къде се намира Блекуотър?
— Няма такова място.
Шерифът грабна панталоните си от пода и се зае да натъпква в тях нощната си риза.
— А какво е тогава?
— Фамилно име. Не означава нищо.
Малет го изгледа изтощено.
— Хора, чиито имена не означават нищо, не бива да губят времето на останалите.
— Нищо не ви пречи да се обръщате към мен на малко име.
— Това и възнамерявам да сторя. — Другият се отдели от масата, на която се бе подпрял по време на обуването, и закопча панталоните си. — Откъде си, Ейдриън?
— Първоначално от Хинтиндар. Това е малко село в Ренид.
— Първоначално? Това пък какво ще рече? Да не би наскоро да си се родил повторно?
— Исках да кажа, че от много дълго време не съм бил там.
— Много години? Не ми изглеждаш достатъчно възрастен, за да говориш за много години. — Той се загледа в мечовете. — Забелязвам, че разнасяш доста метал със себе си, Ейдриън. Да не би да изработваш оръжия?
— Баща ми беше ковач.
— Но ти не си?
— Вижте, дойдох тук, за да докладвам за убийствата. Ще ме изслушате ли, или не?
Малет засмука устните си.
— Знаеш ли къде се намира убиецът сега?
— Не.
— А има ли опасност труповете да скочат и да се скрият някъде?
— Не.
— Тогава защо е това бързане?
— Малко съм уморен.
Малет повдигна гъстите си вежди.
— Наистина ли? Съчувствам ти. Аз самият също съм малко уморен. Цял ден съм се борил да предотвратя метеж, защото някакъв си малоумник се изплюл в грешната посока. Двама от хората ми бяха наръгани. Преди няколко часа двама пияници от „Сивата мишка“, които бяха започнали да трошат всичко наред от скука, ми размазаха носа. Неотдавна се прибрах, но не можах да заспя, защото един определен наглец бе решил, че не може да почака до сутринта. Зная, че не съм спал дълго, защото все още ме измъчва същото главоболие, с което си легнах. Аз не съм дошъл да тропам на твоята врата, Ейдриън, така че не се оплаквай от умора. — Той се обърна към печката. — Искаш ли кафе?
— Не искате ли да огледате телата?
Малет въздъхна и затвори очи.
— На улицата ли са?
— Не, край реката, както вече ви казах. Някъде на около три мили по-нагоре.
— В такъв случай не искам да оглеждам телата.
— Защо?
Шерифът го изгледа със смесица от удивление и раздразнение.
— Защото е тъмно, вали и е студено. Няма да изляза да джапам из калта, преди да е изгряло слънцето. Опитът ме е научил, че мъртъвците са търпеливи и скромни хора. Нямат нищо против чакането. Не разбрах, искаш ли кафе?
— Не бих отказал.
Малет се зае да тъпче цепеници в отворената вратичка на печката.
— Слушам те.
Ейдриън се настани край масата и започна да преразказва събитията от изминалите дни. Докато чакаше водата да кипне, домакинът довърши преобличането си. Вън светлината на утрото започваше да облизва лъскавите павета.
— И въпросният шлеп се намира на около три мили преди града? — попита шерифът, докато се настаняваше насреща му, хванал чашата си с две ръце.
— Да. Погрижих се да го вържа добре, преди да продължа.
Кафето бе горчиво и много по-слабо от онова, с което Ейдриън бе свикнал. В Калис то бе съвсем обичайна напитка, която можеше да се намери във всеки дом. Но изглеждаше логично то да бъде смятано за скъп лукс в Аврин.
— И не си срещал никого от пътниците преди?
— Не, сър.
— Посещавал ли си Колнора преди?
— Не, сър.
— И твърдиш, че някакъв, който не си свалял качулката, е отговорен за убийствата във Вернес и за смъртта на останалите пътници от шлепа.
— Да.
— Ами ти, Ейдриън? Как така ти си останал жив?
— Предполагам защото аз бях единственият с оръжие. Освен това не си бях легнал. Това е причината да настоявам за почивка.
— Разбирам. И как така този качулатко е успял да убие всички на борда на един малък шлеп, без ти да видиш нито едно убийство? Той е изклал всички онези хора, включително и жената, с която си разговарял, а накрая избягал, без да го видиш как се спуска да плува към брега?