— Затворено е! Вървете си! — заяви глас, когато Малет почука на вратата.
— Отваряй, Били — каза шерифът. — Трябва да говоря с теб за лодката, която се очакваше да пристигне днес.
Вратата бе открехната. Дребен плешивко надникна през процепа.
— Какво…
— Шлепът, който очакваш тази сутрин, няма да дойде. Този тук казва, че всички на борда са били убити.
Старецът се вторачи в стражника.
— Какви ги говориш? Какъв шлеп?
— Как така какъв?
— Днес не пристига нищо. Следващият шлеп идва чак след три дни.
— Нима?
— Точно аз би трябвало да зная — отвърна Бенет и потри ръкави.
— Имаш ли лодкар на име Фарлън? — продължаваше с въпросите шерифът.
Бенет поклати глава.
— Не.
— А да си чувал за него? Може би работи за друг или на свободна практика?
Ново поклащане на глава.
— Чувал ли си за коняр на име Андрю?
— Не.
Малет се извърна към Ейдриън. Никак не изглеждаше доволен.
— Ами тази кобила? — попита боецът и потупа животното си.
— Какво за нея?
— Тя беше част от впряга, който теглеше шлепа.
— Това животно от твоите ли е? — попита шерифът.
Бенет надникна навън, при което една стичаща се от покрива струйка капна върху главата му. Старецът се дръпна, за да се обърше с ръкав, и сгримасничи:
— През живота си не съм го виждал.
— Ами бижутерите? — Ейдриън бе започнал да говори по-разпалено от исканото. Случващото се бе на път да го изкара малоумен.
— Чували ли сте за предстоящото отваряне на нов бижутерски магазин?
Малет продължаваше да се взира в него. Дъждът се стичаше по лицето му.
— Не, не съм. Ами ти, Бенет?
— Не.
— Хубаво. Съжалявам, че те разбудих, Били. Свободен си.
Вратата се затвори безмълвно.
Шерифът отново се обърна към Ейдриън.
— Спомена, че отиваш в Шеридън, ако не греша?
Боецът кимна.
— В такъв случай те съветвам да се отправиш натам, преди да съм се замислил за начина, по който ме събуди още преди разсъмване и ме накара да обикалям реката сред цялата тази кал. Ако не бях толкова уморен и ти не изглеждаше не по-малко измъчен, щях да те затворя.
Мърморещ раздразнено, Малет се отправи обратно към града.
А Ейдриън остана загледан в него. Опитваше се да осмисли случилото се току-що, но не достигаше до никакъв отговор.
Глава 8
Гуен и Роза бяха наквасени порядъчно по време на чакането си пред кабинета на градския асесор. И все пак трябваше да признаят, че в благородническия квартал дори и дъждът изглеждаше красив. Улиците бяха изградени с почти незабележим наклон, който отвеждаше водата към канала. Никъде не се виждаше кал; всичко бе застлано с павета. А околните постройки лъщяха сред валежа.
— Така ли ще изглежда? — попита Роза. Заради дъжда косата й бе прилепнала назад като козината на видра. А ръката й бе насочена към една от постройките от другата страна на улицата: великолепна светлосиня сграда с огромен декоративен прозорец във фронтона. Ъгловата кула се издигаше от едната й страна и цял един етаж над покрива. Верандата бе покрита, с бели перила. Къщата приличаше на нагиздена дама.
— Ако успеем да превърнем странноприемницата в нещо подобно — отвърна Гуен, — ще бъдем обвинени във вещерство.
— Можем да го направим. Зная, че можем.
Гуен леко се усмихна.
— Ще видим. Поне сме още живи.
По-голяма утеха за момента тя не можеше да предложи. Времето със сигурност не предразполагаше: подир цяла нощ, прекарана в зъзнене, на сутринта жените бяха възнаградени с очаквания проливен дъжд.
И макар те да трепереха, посинели, Гуен ги впрегна на работа. Мей се бе заела да премита пода с новата метла, макар и със съмнителен успех. Оживлението им бе накарало доставчиците, отбиващи се в кръчмата отсреща, да спират и да се заглеждат в тях. Макар че работата им бе нелепа, тя им позволяваше да се сгреят. И предоставяше на Гуен възможност да се залисва, защото в противен случай щеше да закрещи.
Тя бе оставила Джолийн да ръководи почистването, а самата тя бе взела Роза със себе си и се бе отправила към благородническия квартал. Сдобиването с разрешително притежаваше най-висок приоритет в дневните й задачи — в противен случай шерифът не би се поколебал да ги изгони. Поне в това отношение дъждът помагаше: заради лошото време Итън нямаше да избързва с обиколките си.
Гуен нямаше представа за изискванията на сертификата. Единствено се надяваше, че той няма да й струва прекалено.