— Не, обаче наскоро в града се случиха неприятни неща. Много неприятни. По тази причина ни интересуват всички, които бързат да напуснат. — Погледна красноречиво към Пикълс.
— Нищо не съм направил — каза хлапакът.
— Може да не си, а може и да си или пък да знаеш нещо. И в двата случая би се старал да драснеш. Хитро би било да се вкопчиш за някого, който не е подозрителен.
— Нищо не зная за убийствата.
Офицерът се обърна към Ейдриън.
— Ти си свободен. И върви бързо, защото шлепът вече се кани да потегля.
— Ами Пикълс?
Командирът поклати глава.
— Не мога да го пусна. Надали е виновен в убийство, но може да знае нещо. Бездомните виждат много неща, за които гледат да си мълчат, освен ако вече няма накъде.
— Нали ви казах, че не зная нищо. Дори не съм бил на хълма.
— Тогава няма за какво да се притесняваш.
— Но… — Пикълс почти беше на път да се разплаче. — Той щеше да ме отведе на север! Щяхме да ходим в университета.
— Последно повикване за пътниците! Шлепът за Колнора! Последно повикване! — изрева глас.
— Слушай… — Ейдриън отвори кесията си. — Ти ми направи услуга и е редно да ти платя. След като приключат с разпитите, ако все още искаш да работиш за мен, можеш да използваш тези пари, за да дойдеш в Шеридън. Вземи следващия шлеп или използвай пътна кола. Ще остана там около месец. Или поне две седмици. — Боецът постави монета в ръката му. — Питай за професор Аркадиус: това е човекът, с когото ще се срещам. Той ще ти каже как да ме намериш. Съгласен ли си?
Пикълс кимна, изглеждаше малко по-добре. Сведе поглед към монетата и се ококори, а характерната му усмивка изникна отново.
— Разбира се! Считайте, че съм тръгнал. Можете да разчитате на мен. Сега вървете, да не изпуснете шлепа.
Ейдриън му кимна, взе си чантата и затича към кея, където някакъв мъж изчакваше на подвижния мост, отвеждащ към дълга плоска лодка.
Глава 2
Гуен осъзна безпомощността си още в мига, в който от горния етаж долетя първият писък. Таванът се разтърси; в чашите на седналите край бара се посипа мазилка. Разнеслото се изкънтяване напомняше на тояга, стоварена върху главата на Ейвън.
Не, не е тояга. Започнал е да блъска главата й в пода.
— Ейвън! — изкрещя Гуен и се затича по стълбите.
Заради устрема си тя блъсна рамото си и събори някакво малко огледалце, но не усети болката, а продължи да тича, вече по коридора. Продължаващите да долитат крясъци по-скоро звучаха като викове, долитащи от кланица — напразните викове на обречен скот.
Стейн ще я убие.
Тя сграбчи дръжката на вратата и дръпна, но преградата не помръдна, залостена. Тежестта на Гуен дори не успяваше да я разклати.
Ударите бяха изгубили остротата си: сега те звучаха по-приглушено и по-сочно. От своя страна писъците бяха притихнали до примирени стенания.
От другата страна на коридора се намираше стаята на Мей. Последната в момента развличаше някакъв червенокос мъж от Ийст
Марч. Нейната врата не бе заключена; момичето изкрещя, но от страх. Поне с нахлуването си Гуен не бе прекъснала нищо: другата жена и червенокосият й клиент сами бяха преустановили заниманията си заради писъците.
Гуен насочи ритник към таблата на леглото, изработена от масивен явор, но скрепена зле. Подир втория ритник единият крак се откачи и принуди леглото да се килне. Лежащите в него се оказаха разтърсени.
Сграбчила импровизирания си таран, Гуен отново се хвърли към вратата на Ейвън. Силата на удара изби дървения крак от ръката й и здравата разтърси рамката. Докато жената се привеждаше, за да вземе парчето отново, на върха на стълбището изникна Рейнър Грю.
— Какви ги вършиш, глупачке! Престани!
Без да му обръща внимание, Гуен отново стовари дървото върху същото място на вратата. Този път преградата се предаде под удара й. Повлечена от инерцията си, тъмнокосата жена рухна на пода, на всичкото отгоре залят с кръв.
— Кълна се в брадата на Марибор! Не ме ли чу!? — прогърмя Грю, междувременно пристъпил напред.
Стейн седеше върху Ейвън, все още обвил ръце около врата й.
— Тя не искаше да спре да пищи — обясни той.
Очите на Ейвън все още бяха отворени, но бяха невиждащи. Русата й коса лепнеше от кръв.
— Изчезвай! — Грю сграбчи Гуен и я издърпа обратно в коридора. — Слизай долу. Ще платиш вратата и леглото!
— Тя мъртва ли е? — попита Стейн, който продължаваше да седи над мъртвата проститутка. Кожата му лепнеше от пот, гърдите му бяха оплескани с кръв.