— Какво искаш да кажеш? Твоята сама дойде при мен.
— Не съм я изпращал.
— А аз вече не съм заспал, защото тя ме събуди. Какво е станало тук?
— Нищо — отвърна Рейнър Грю.
— На мен не ми изглежда така. Това Ейвън ли е?
— На теб какво ти влиза в работата?
— Моя работа е да отговарям за закона. Стейн горе ли е?
— Мда.
— Доведи го.
Грю се намръщи, поколеба се, а после отпусна своя край на вързопа.
— Върви да го доведеш, Уилърд.
Макар че Гуен все още кипеше от гняв към Стейн и Грю, част от нея изпитваше вина. Тя бе знаела какво предстои да се случи. Трябваше да се е намесила по някакъв начин, за да помогне на Ейвън. Само че не бе успяла да помогне дори и на себе си. И Ейвън бе мъртва.
Жената се загледа в малката локвичка, започнала да се оформя в единия край на килима, и се учуди на хладнокръвието си. Разкъсваше я вина, а въпреки това тя успяваше да се задържа на крака. Макар да се чувствам като черупка.
Стейн изникна и започна да се спуска по стълбището, закопчаващ панталоните си. Върху ризата му личаха кървави отпечатъци. Кръв имаше и по лицето му, изцапано по време на секнене.
— Ти ли си убил тази девойка? — попита Итън
Стейн не каза нищо. Само кимна и придърпа сополите си с дъх.
— Осъзнаваш ли, че това е сериозно престъпление?
— Да, сър.
Гуен забеляза, че Грю е насочил изпепеляващ поглед към нея. По-късно тя щеше да си плати за стореното, но пък боят бе поносима цена за наказанието, което щеше да получи Стейн. Разбира се, неговата екзекуция нямаше да повтори начина, по който той бе убил собствената си жертва. Войниците просто щяха да го обесят. Но пък щеше да бъде публично: и това представляваше малка утеха.
Итън отмести перчема си и се възползва от движението на ръката, за да поразчеше шията си. Той също се бе загледал във вързопа и дъвчеше устна. Подир няколко мига прекрати размисъла си и се обърна към Стейн.
— Ще трябва да предоставиш обезщетение.
— Какво? — нервно попита Стейн.
— Да заплатиш на Грю за загубите, които си му причинил.
— Двамата вече се разбрахме — каза Рейнър. — Той ще ми плати осемдесет и пет.
— Сребърни, нали? — Итън кимна. — Струва ми се справедливо. Има ли и други щети?
— Потрошена врата, изтърбушено легло и строшено огледало, само че това беше нейно дело. — Грю посочи към Гуен. — И нейна грижа, съответно.
— Опитвала се е да достигне до приятелката си? — Стражникът посочи към одеялото.
— Така мисля.
— Тя не би сторила това, ако Стейн не се е опитвал да убие другото девойче. Той ще поеме и тези щети.
— Да, сър.
Войникът отново кимна.
— В такъв случай това е всичко. — Той направи крачка назад и започна да се обръща към вратата.
— Това е всичко? — повтори Гуен. — Не е справедливо. Той трябва да си плати за стореното.
— Точно това ще направи. Ще заплати осемдесет и пет сребърни тенента и…
— Говорим за мъртва жена! Той я уби и заслужава смърт.
— Говорим за мъртва курва — вметна Грю. Гуен го изгледа остро, но той невъзмутимо продължи. — Има разлика. Никой няма да обеси един работник, защото се поувлякъл.
— Тя е мъртва!
— А пък аз съм ощетената страна. И щом аз казвам, че съм доволен от постигнатото споразумение, значи случаят е приключен. Той изобщо не беше твой проблем. Сега си затвори човката.
— Не можеш да оставиш всичко просто така — не се отказваше Гуен. Тези й думи бяха насочени към шерифа.
— Тя имаше ли някакви близки? — попита той.
Гуен поклати глава:
— Мислиш ли, че ние бихме се намирали тук, ако имахме близки?
— В такъв случай господин Грю носи отговорност за нея. Той заявява, че е удовлетворен, значи работата, както казах, е приключена. — Итън отново се обърна към Рейнър. — Погрижи се тялото да е напуснало стените на града преди полунощ, иначе началството ще подгони мен, а аз ще си го изкарам на твоя задник. Разбра ли?
Грю кимна, а Итън излезе.
Рейнър и мълчалият през цялото време Уилърд отново понесоха трупа и се отправиха към вратата.
— Ха познай кой ще отнесе един хубав бой? — промърмори Грю, когато мина покрай Гуен.
Гуен остана да се взира в Мей и Джолийн, изникнали зад Стейн. Последният й се усмихна и смигна.
— Много ще ти се насладя. — С тих глас той добави: — Но само след като събера други осемдесет и пет сребърничета. — Мъжът направи крачка към нея.
— Кракът ти повече няма да стъпи тук.
— Мислиш, че Грю няма да ме пусне? — Стейн се изсмя. — Ейвън не е първата. Стига да си плащаш, всичко е наред. — Той погледна към Мей и Джолийн. — Не се тревожете, и вас не съм забравил.