Веселият му кикот накара Гуен да потръпне.
Стейн се отправи към вратата, но не излезе, а само се огледа и я затвори. Подир това се обърна. Все още бе усмихнат, вторачен право в Гуен.
— Бягай! — изпищя Джолийн.
Жената се затича към задния вход. Зад нея долетяха псувните на Стейн, последвани от трясък: вероятно се бе подхлъзнал в кръвта на Ейвън. С падането си той прекатури някакъв мебел, вдигнал значителен трясък. Типа мебел Гуен не можа да определи, защото вече изскачаше на улицата и се впускаше в още по-усилен бяг, сграбчила полите си. Кожарската работилница остана зад нея. При преминаването на Мостовете — две тесни дъски, поставени над канала отпадни води — тя се подхлъзна и полетя към течната мръсотия. Не успя да предотврати падането си (потъна до лакти), но поне запази лицето си.
Очакваше Стейн да я е последвал; очакваше все още кървавите му ръце да се обвият около гърлото й и да блъснат лицето й в смрадливия канал изпражнения. Но него го нямаше. Уличката бе пуста.
Жената издърпа ръце и се постара да ги избърше в малкото чисти местенца на роклята си. Смесицата от чувства, породена от бягството, отприщи отдавна стаявалите се в засада сълзи. Отпусната край канала, тя не спираше да ридае и не се успокояваше, въпреки че всяко ридание я изпълваше със смрад.
— Не зная какво да правя! — изхлипа тя. — Кажи ми какво да направя.
Гуен загреба шепа кафеникава кал и с все сила я хвърли нагоре. В същия миг изви глава назад, за да изкрещи към небето:
— Чуваш ли ме? Не съм достатъчно силна. И аз ще се прекърша като майка си. — Трепереща, тя си пое дъх-ридание. — А ако не се прекърша, той ще ме убие. Мен, Джолийн, Мей и всички останали. Не мога… Не мога да чакам повече. Чуваш ли ме? Не мога. Минаха пет години! Не мога да го чакам повече.
Тя дишаше учестено заради риданията и крясъците. И остана да се вслушва за отговор, който не идваше. Дочуваше единствено вятъра.
Глава 3
Ейдриън се бе настанил на палубата и наблюдаваше товарните коне, които теглеха шлепа. И отвъд тях, сред обвития в мъгла пейзаж, който търсеше да различи. Отвъд брега сред хълмовете се простираха обработваеми земи, а още по-далеч се виждаха поселища. Всичко му изглеждаше чудато — някаква непозната земя, изпълнена със странни люде и обичаи. В този момент той не само изглеждаше, но и се чувстваше като чужденец. Никой не би заподозрял, че в момента боецът се намираше на около половин ден път от родното си място.
Изпод навеса изникна пълничък мъж, който доволно се удари по гърдите, тъкмо издувани.
— Свежо утро, нали? — обяви той, загледан към небето.
Може би пълничкият бе отправил думите си към бог Марибор.
Във всеки случай Ейдриън отговори.
— Малко е хладно. Отвикнал съм от студа.
Той си бе избрал местенце на завет и бе облякъл всичко, което носеше — два чифта шалвари, широк пояс, наметало и двойно омотана глава. И въпреки това му беше студено. На всяка цена щеше да си купи подходящи дрехи в Колнора — нещо вълнено и тежко, което да послужи като броня против студа.
— Явно идваш от Дагастан. Никога не съм бил там, но съм чувал, че е топло.
Ейдриън пристегна тауба си.
— И с ленени одежди ти става горещо.
— Завиждам ти. — Той пристегна робата си и с някакво намръщено разочарование огледа шлепа, сякаш бе очаквал през нощта да се случи някаква чудата метаморфоза. А подир това сви рамене и последва примера на Ейдриън, заемайки позиция далеч от вятъра. — Аз съм Себастиан — рече мъжът и протегна ръка.
Боецът се представи на свой ред.
— Видях, че не пътуваш сам? — додаде той. Действително, снощи бе видял Себастиан с още двама спътници, също облечени в скъпи одежди. Вчерашното бързане се бе оказало напразно: шлепът потегли със закъснение, защото част от товарните сандъци бяха затруднили екипажа. Тези тримата не бяха спрели да треперят над багажа си.
— Видял си Самюел и Юджийн. С тях сме съдружници.
— Търговци?
Себастиан се усмихна.
— Нещо подобно. — Той се загледа в мечовете на Ейдриън. — Ами ти? Войник ли си?
Ейдриън отвърна на усмивката.
— Нещо подобно.
— Добре казано. Но тук оръжия няма да ти трябват. Никой друг на борда не е въоръжен, така че не виждам защо… Всъщност, разбирам.
Ейдриън го наблюдаваше внимателно. Опитът му бе показал съществуването на два типа хора. Съществуваха онези, на които човек можеше да се довери. После идваше другият тип. През последните пет години Блекуотър бе прекарал сред хора, които никога не се разделяха с оръжията си, бяха покрити с белези и можеха да се похвалят с липсващи зъби. Себастиан носеше плътна и скъпа роба, а върху ръцете му проблясваха пръстени. С тези като него Ейдриън също имаше опит. И знаеше, че няма да хареса следващите му думи, каквито и да се окажат те.