Може би избързах? Или моментът е бил изпуснат отдавна, без да го осъзнавам?
Това вече нямаше значение, защото монетите също ги нямаше. Тя можеше да ги замени, разбира се: не бе излъгала чиновника за печалбите на начинанието си. Но не смяташе, че простото притежаване на равняваща се сума би било същото. Всъщност нямаше представа. Разполагаше единствено с откъслеци, които трябваше да подрежда в една обща картина. Също както роклята й бе съшита от произволни късове плат. Точно така се чувстват хората, когато им гледат на ръка, осъзна тя. Майка й бе оставила всичко зад себе си и бе умряла по пътя към Медфорд, без нито веднъж да обясни причината. Може би самата тя не бе знаела. Единствено мъжът с монетите бе знаел.
За пръв път в живота си тя бе постигнала значим успех. А в същото време се чувстваше провалена.
Гуен се загледа към края на улицата. Човекът, на когото тя трябваше да помогне, щеше да се появи от тази посока. Обгърнат в собствената си кръв. Жената усещаше приближаването му; усещаше го със същата интуиция, загатваща приближаването на буря. С какво ли той бе толкова важен, за да привлече вниманието на човека със златните монети? Със сигурност ставаше дума за някой важен човек. Крал или свещеник. Или дори…
— Защо стоиш навън? — попита Диксън. Очевидно Роза бе приключила с историята си, иначе той не би стоял на прага. — Не ти ли е студено?
— Приятно хладно е.
— Роза определено умее да разказва.
— Само почакай да чуеш следващия вариант.
Диксън също излезе и протегна ръце нагоре, за да се опре на гредите.
— Вятърът се усилва. Задава се буря.
Гуен кимна:
— Хубаво е, че поправихме покрива.
— Още по-хубаво е само да наблюдаваш дъжда. — Едра ръка внимателно докосна рамото й. — Тук ти стори добро дело.
Тя отново кимна, усмихната. Изненадваше я съчувственият тон на гласа му. Чак толкова тъжна ли изглеждам?
— Така и не ти благодарих, че ме прие.
— Не съм те приемала. Просто ми трябваше помощта ти. И все още е така. — Тя постави ръка върху неговата.
Диксън се приближи до нея и премести ръка върху кръста й. Присъствието му беше приятно усещане.
През целия си престой работникът нито веднъж не се бе възползвал от очевидните привилегии, предоставяни от длъжността му. Това беше първият път, в който изобщо докосваше Гуен. Допирът му бе съвсем лек, плах и колеблив.
Тя също го прегърна (доколкото можеше, той бе много по-едър от нея) и го притисна към себе си.
— Ти си добър човек.
— Ти също. Още от този момент личи, че заведението ще бъде голям успех. И най-вероятно няма да ти се налага да работиш като останалите момичета. И без това си много по-добра да организираш нещата.
— Аз и сега съм прекалено заета.
— Точно това казвам. Освен това някой може да поиска да те вземе за жена.
— Някой като теб?
— Освен ако каналджията Рой не ме е изпреварил. А ако е, ще има бой. — Той се усмихна широко, а подир това продължи сериозно:
— Какво ще кажеш?
— Не зная — отвърна тя. Диксън видимо посърна, което я накара да се чувства ужасно. Той се отдръпна от нея и се загледа към улицата. — Много те уважавам. Просто не съм сигурна…
— Как го направи? — прекъсна я той.
Гуен го погледна неразбиращо.
— Как узна какво планира инспекторът? — Диксън продължаваше да гледа към улицата.
— А, това ли.
— Да. Как узна за Грю и Лимпуик.
Жената се поколеба.
— Това е тайна.
Той я погледна изненадано.
— И не може да ми кажеш?
Болката върху лицето му се задълбочи.
— Просто се боя, че… Повечето хора не биха одобрили. Не искам да ме намразиш.
Болката се превърна в тревога.
— Това просто не е възможно. — Диксън се усмихна леко. — Как го направи?
— Прочетох го върху ръката му.
— Какво?
— В Калис това е нещо напълно обичайно. Има много хора, които гледат на ръка. Те не са вещици. Имат си собствени дюкяни и са почитани от всички.
Диксън побърза да вдигне ръце.
— Нямаше да те нарека вещица.
— Наистина ли?
— Наистина.
— А какво беше почнал да казваш?
— Щях да те попитам как си се научила.
Гуен почувства лек срам заради прибързаната си реакция.
— Майка ми ме научи още преди години. Както казах, в Калис има много хора, умеещи да предричат бъдещето. Понякога се срещат и измамници, които се преструват. Но майка ми притежаваше истинска дарба. Много силна дарба.