— И как успяваш да видиш бъдещето?
— Подредбата на линиите върху дланта го показва. Притежаващият дарба ги разчита по същия начин, както грамотните разчитат книги. Мога да виждам не само бъдещето, но и миналото. Някои образи са откъслечни и неясни. Много от тях изглеждат неразбираеми и придобиват смисъл едва по-късно. Но в други случаи видяното е изключително точно. С инспектора беше така, извадих късмет. За самия принцип не мога да ти обясня. Ти можеш ли да обясниш устройството на очите си? Не, просто гледаш. С моята дарба е същото. Просто нещо, което умея да правя. Понякога ме спохождат пророчески сънища. А вглеждането в нечии очи също извиква видения, но това е рядко.
И ужасяващо, но тя не каза това. Подобна тема щеше да отвори прекалено много въпроси.
— Значи наистина съзираш бъдещето?
— Наистина.
Диксън протегна ръце към нея.
Тя му се усмихна тъжно.
— Нещата, които виждам, не всякога са приятни. По-често виждам лоши неща. Това е причината да не го правя често.
— Бих искал да зная. И ще искам да ми кажеш истината.
Тя знаеше какво го интересува и кимна усмихнато. А подир това го отведе под светлината на фенера, за да разгледа дланите му. Обикновено силната ръка бе най-подходяща за разчитане, затова Гуен се загледа и в двете, за да я открие. И тогава забеляза нещо странно, което я накара да повдигне очи.
— Какво видя? — попита Диксън.
— Това никога не ми се беше случвало преди.
— Кое?
— Историята върху дясната ти ръка е по-кратка от тази на лявата. Това е много странно.
— Занасяш ли ме?
— Не, разбира се.
— Каква е разликата?
— Още не зная. Не съм се вгледала.
Дланта му беше огромна, с ясни линии. Дори под слабата светлина на фенера проследяването им бе лесно.
Малко момче в малка ферма край два явора. Баща му е силен мъж, който с лекота наляга плуга. Майка нямаше: Гуен прецени, че въпросната явно е починала при раждането.
Способността за откриване на празнините между показваните детайли бе не по-малко важна от самата дарба.
Фермата изгаря; на мястото на някогашните ниви има напукана земя; наводнения и бури. Гуен нямаше представа за последователността, понякога образите изникваха в произволен ред. Диксън като млад, застанал в дъжда пред красива къща. Тя не е негова, в нея живее момиче с червена коса. Той е влюбен, но бащата на любимата му я е обещал на друг, по-богат и пo-възрастен мъж. Диксън стои под дъжда и от другата страна на каменна стена наблюдава сватбата. Заради капките сълзите му не личат. Силният дъжд винаги му напомня за този ден. Гуен седи до него и количката в пороя, за да го наеме. Той си мисли за червенокосото момиче.
Кобилата му окуцява и той трябва да я убие. В този ден той също плаче. Започва сам да тегли количката си. Крачи из извънградските пътища. На едни хълм количката се изплъзва от контрола му, удря се в един камък и чупи оста си. Той няма пари да я поправи. Отново буря; той стои на моста над Галевир и се взира в течението. На път е да скочи. Гуен не можеше да прецени дали това е заради червенокосото момиче, колата или нещо друго. Дори не бе сигурна за произхода на този образ — миналото или бъдещето.
Разгорещена битка, война. Диксън се сражава близо до портите на града. Той се нахвърля срещу боец и…
На това място историите на двете ръце се разделяха.
— Дясната ти ръка спира да разказва при някаква битка в Медфорд. Лявата ти ръка казва, че ще умреш в друга битка, години по-късно, край някаква крепост.
— Но пак ще умра в сражение?
— Така изглежда. Но няма да е скоро.
— Предполагам, че това е добра новина. А за теб има ли нещо? — с надежда попита той.
Тя кимна.
— През целия си живот ще останем добри приятели.
— Приятели?
— Приятели.
Той въздъхна.
— На друго ли се надяваше?
— И това бъдеще го бива. Много по-добро е от…
Гуен спря да чува думите му, защото върху дланта му видя нещо ново.
Отново Диксън и колата му, този път теглена от кон, нов кон. Не се намират в града, а на някакво друго място, може би ферма. Наоколо блеят овце. Бушува буря, ужасна буря. Сред локвите по лице лежат трупове.
— Ще дойдат и други. Върви си, иначе ще разберат, че си ни помагал.
Гласът долиташе от бъдещето на Диксън.
— Насам! — Някакъв беловлас старец размахва ръце. — Помогни им, моля те. Трябва да ги изведеш. Скрий ги под платнището, в колата. Отведи ги.
Проблясва мълния. Вече не вали, но все още е тъмно. Количката стои на улица „Капризни“. Един от скритите вътре излиза. Дребен, слаб, той залита и блъска по вратата на конюшнята, молейки за помощ. Той е покрит с кръв.