Обгърнат в собствената си кръв.
— Какво става? Какво виждаш, Гуен?
Тя бе започнала да трепери.
— Купил ли си си нов кон?
— Не, но… Но неотдавна си мислех точно за това. С парите, които ми плати в началото, оправих оста. Сега събирам за нов кон. В занаятчийския квартал тъкмо предлагат един, който ми е хванал окото. Малко е старичък, но…
— Черен с бяло върху ухото? — попита тя. Диксън я изгледа смаяно. — Какво ще правиш, ако си го купиш?
— Възнамерявах да говоря за това с теб едва по-късно. Мястото е почти готово, затова смятах да се заема със старата си работа. Иначе пак ще се навъртам наоколо, за да помагам при нужда. Вече дори получих първото си предложение. Един от дърводелците иска да му закарам дъски за една ферма на север. А самият фермер иска да изпрати вълна за тукашния тъкач. Само с един тур ще изкарам повече, отколкото изкарах през цялото време без кобила.
— Кога тръгваш? — Гуен напрегнато го сграбчи за раменете.
— Още не зная дали изобщо ще тръгвам — объркано каза той. — Още не съм събрал парите за коня. Обмислях да взема заем и да го изплатя с парите от дъските, само че така винаги има риск и не съм сигурен…
— Направи го.
Тя едва не изкрещя тези думи. Трябваше бавно да си поеме дъх, за да се успокои.
— Наистина ли смяташ, че идеята е добра? Ами ако нещо се обърка? Тогава…
— Аз ще се погрижа за дълга ти. Дори ще купя коня веднага, ако се налага.
— Наистина ли?
— Много е важно да доставиш тези дъски.
— Така ли?
— Да.
— И защо?
— Няма значение. Купи коня, натовари колата и тръгни колкото се може по-скоро. Обещай ми.
— Обещавам.
— Благодаря ти. — Тя хвана лицето му с длани и се повдигна на пръсти, за да го целуне. — А ако вали, когато пристигнеш, и намериш двама ранени, доведи ги тук. Ще го направиш ли?
— Разбира се.
— Много ти благодаря.
Гуен отново се загледа към улицата. Усилващият се вятър дърпаше навеса.
Той идва!
Глава 16
Короносната кула се извисяваше като стрелката на огромен слънчев часовник. Цялата околност бе неин циферблат, а село Ибертън бе разположено в позицията на свечеряване. Пред очите на Ейдриън чудовищната сянка бе растяла сред равнини и хълмове. Ибертън отдавна се намираше зад тях, сведен до няколко пъстри петънца. Всяка крачка ги отвеждаше по-близо до чудовището, което им предстоеше да предизвикат. Но боецът мислеше единствено за Пикълс.
Пред очите му все още стоеше усмихнатото лице на момчето. Все още можеше да чуе щастливия му глас. Вие сте славен рицар, нали? Пикълс бе видял единствено мечовете. Бе преценил, че всеки, носещ три меча, несъмнено трябва да бъде заможен рицар. Но Ейдриън го бе разочаровал.
Но той щеше да ме отведе на север! Щяхме да ходим в университета.
Блекуотър щеше да му е направил услуга, ако го беше оставил във Вернес. В такъв случай Пикълс още щеше да живее, да разглежда току-що слезлите от корабите, да разнася чанти, да избягва вербовчиците. И някой ден щеше да намери истински рицар — такъв, който нямаше да го остави да умре.
За Ейдриън бягството се бе превърнало в навик.
Той бе искал поне да види тялото му, да се сбогува за последно. Дори това не бе могъл да стори. Най-вероятно останките на Пикълс лежаха заринати в необозначен гроб. Никакви церемонии не се полагаха на сираците като него.
Боецът стисна юздите си и впери озлобен поглед в кулата, който я винеше за всички тези несгоди. Ако той не бе напускал Шеридън, а бе останал там, Пикълс щеше да е още жив. Тази мисъл ставаше още по-горчива заради факта, че предишното пътуване Ейдриън не бе сторил нищо.
Този път двамата пътуваха предимно през нощта, за да понесат по-лесно предстоящото будуване. А и за да не се натъкнат на завръщащите се серети (за които предполагаха, че ще яздят през деня).
В момента Ройс напускаше пътя и поемаше сред храсталаците. Привидно непроходимият гъсталак съдържаше скрита пътека, отвеждаща до по-широко разчистено място. Пепелта от неотдавнашен огън загатваше, че крадецът се е установявал тук наскоро. Кулата се намираше съвсем близо, разположена на върха на стръмен склон. От толкова близо тя не приличаше на кула, а леко извита стена.
Ройс първи наруши мълчанието.
— Можеш ли да готвиш? — попита той, без да повдига поглед: бе зает да събира остатъците от припасите. — Това е последният ни шанс да се нахраним. Ще влезем в града веднага щом слънцето се спусне под хоризонта. А изкачването ще започнем при появата на първите звезди. След задачата се оттегляме бързо. Никакво спиране. Никакво хранене. — Сега крадецът повдигна очи. — Поне що се отнася до мен. Ти си свободен да правиш каквото си щеш. Много бих предпочел да поемеш в различна от моята посока. Аз ще се отправя на изток, към Дънмор, така че ти си свободен да си избереш някоя от оставащите три. — Крадецът се зае да рови за прахан в раницата си. — Изкачването ще бъде дълго и изтощително, затова е важно да се подкрепим. В противен случай не бих рискувал да палим огън. Аз не умея да готвя, но ако думите на професора за противоположностите са верни, то ти сигурно си майстор готвач.