— Ти си истинско копеле, знаеш ли?
— Може и да си прав. Аз съм сирак и няма как да зная. Ще ядем ли?
— Нямам никакво намерение да се храня с теб. Още по-малко възнамерявам да ти готвя.
— Хубаво. — Крадецът стъпка огъня. — Ти губиш. Аз просто се опитах да проявя любезност. Прецених, че би искал да похапнеш за последно. Сигурно осъзнаваш, че ще умреш след няколко часа, нали? Погледни. — Той посочи към кулата. — Това да ти прилича на стената на университетска постройка? Мислиш ли, че разполагаме с толкова дълго въже?
Ейдриън не се бе замислял за това. Въжетата им определено бяха дълги, но не и чак толкова.
— Тъй като ти не можеш да се катериш, ще трябва да носим със себе си допълнителни въжета и да се изкачваме на части. Това означава, че ще ти се налага да се откачаш от едно въже и да се задържаш единствено на клиновете, докато се привържеш към следващото. — Ройс повдигна ръка над главата си. — Усещаш ли този ветрец? Тук, в подножието, е приятна милувка. Но горе на стената ще ти се струва, че самият Марибор издува бузи в опит да те събори обратно на земята. Ръцете ти ще се уморят. Мускулите ти ще започнат да се схващат. Ще умираш от жажда, но ще бъдеш прекалено изплашен, за да посегнеш към манерката. И ще ти бъде студено. Адски студено. Вятърът и есенната нощ ще ти вкочанят пръстите. В един момент дори няма да знаеш със сигурност, че държиш въжето. С дишането също ще изпитваш проблеми, то ще нарушава стабилността ти. В един момент, някъде около третата четвърт, ще се подхлъзнеш. Грешката ще бъде глупава, почти смешна, дело на отромавели от студ пръсти или прекалено изтощени мускули. Във всеки случай ще полетиш към земята, където ще се пръснеш като мях с вода.
Тъй като книгата е у теб, те ще я намерят сред останките ти, а професорът заяви, че ако паднеш сам, аз нямам вина, в този случай аз също оставам свободен. Ще се спусна миг или два по-късно, за да не ме опръска кръвта ти. Около основата на кулата не обикалят патрули, така че дори в случай на тревога ще имам време да се оттегля спокойно и незабелязано. Ще се метна на коня си, оставен оседлан, и ще поема натам. — Той посочи в мрака. — Само след минути ще съм се отдалечил достатъчно, за да стана неоткриваем. А и надали някой ще ме търси, онези ще сметнат, че ти си бил единственият крадец. Или, понеже си едър, ще сметнат останките ти за двойни.
Крадецът пъхна ръка в раницата си и измъкна къс осолено свинско.
— Накрая ще си намеря някое удобно местенце и ще се поглезя с истинско пиршество. Затова сметнах, че ти би искал да похапнеш сега.
Ейдриън го изгледа мрачно.
— Ще се изкатеря по кулата. Ще върна книгата на мястото й, а после ще ти покажа за какво се използва големия меч на гърба ми. И тогава ще видим кой къде ще рухва.
Град Ерванон представляваше същинско въплъщение на противоположността. Самата му площ не надвишаваше с много размерите на средно по големина селище, но гъстотата му на застрояване надвишаваше тази на Колнора. Улиците бяха покрити с калдъръм, тесни и многобройни. И всяка постройка бе построена от камък. Не какъв и да е камък, а варовикови каменни блокове: нямаше сграда, която да не прилича на катедрала. Никоя от въпросните сгради не надвишаваше три етажа. Но пък за град, разположен в подножието на подобна кула, височината губеше значение.
Друг интересен детайл бе липсата на градски стени.
Обвити в намотки въже, Ройс и Ейдриън напуснаха укритието си и навлязоха в града. Крадецът ги поведе сред някакви тесни улички, които принуждаваха партньора му да се промъква странично. Слънцето вече бе залязло. Небето тъмнееше все повече и повече. Първите факли и фенери вече припламваха.
Изчакващият по-назад Ейдриън се вслушваше в тропота на копита върху настилката. Някакъв далечен глас се провикваше, последван от изсвирване. Недалеч се разнесе смях, последван от затварянето на дървена врата. И сред всичко това се примесваше някакъв тих напев, повтарящ неразбираеми за него думи. Източникът му бе неопределим. По отношение на звуците Ерванон си оставаше мистерия.
Ройс, който бе останал да се ослушва край един от ъглите, се затича напред. Ейдриън побърза да го последва: не очакваше, че ще бъде изоставен повторно, но и нямаше намерение да рискува. Вече бе придобил лично отношение към задачата и възнамеряваше да я доведе до успешен край.
По-големите улици също не бяха особено широки. Една-единствена количка бе достатъчна, за да предизвика задръстване, а бъчвите с вода бяха изтеглени в специални ниши по стените на къщите, за да не пречат на преминаващите коли. Именно в една такава ниша се оттеглиха двамата, за да направят път на приближаваща се карета. Личеше, че последната е построена специално с оглед на ерванонските улици — видимо удължена, като притисната от стените на постройките. Ейдриън реши, че и тукашните обитатели сигурно са необичайно високи и слаби, като филии хляб.