Двамата отново започнаха да се провират между постройките. На места стените не бяха равни и пролуките ставаха по-малки. Ройс се справяше сносно, но спътникът му трябваше да глътне стомаха си, за да се промуши.
Дали това не беше поредният опит да се отърве от мен?
Може би ставаше прекалено придирчив. Но пък подобни опасения не бяха изцяло безпочвени.
Отвъд постройките започваше някаква мозаечна настилка, обгърната от плътен мрак. Основата на Короносната кула прикриваше всичко. Никакви светлини не я обкръжаваха, светлината в небето си бе отишла, а луната — тънкият сърп, който бяха видели снощи — все още не се бе издигнала. Ейдриън поспря, за да погледне към върха, при което едва не рухна. Постройката бе чудовищна. От толкова близо можеше да види, че всеки неин блок е с големината на малка къща.
Това е лудост.
Ройс пое успоредно на стената, видимо търсещ нещо. Интересно как щеше да го намери сред тази тъмница? Във всеки случай Ейдриън нямаше намерение да пита. Бе приключил с въпросите. Щом приключеха с изкатерването…
Мелбърн най-сетне спря, нахлузи металните острини, с които се захващаше по-добре, и мълчаливо започна да са катери.
Ейдриън изчакваше. Не му оставаше какво друго да прави. Изкачването в Шеридън бе преминало по същия начин. И въпреки това в този случай той се чувстваше различно. Струваше му се, че Ройс умишлено го кара да чака; отнася се с него като към слуга.
Блекуотър се облегна на кулата и се огледа, наострил слух за евентуални стъпки. Но чуваше единствено воя на усилващия се вятър. Поглед нагоре показа, че Ройс вече се е слял с мрака. Това подхрани гнева му. Крадецът караше изкачването да изглежда толкова лесно. Бе открил какъвто там белег бе оставил и беше запълзял по кулата с лекота, сякаш не се катери по отвесна стена, а по лекия наклон на хълм.
Боецът опря гръб на хладния камък и се загледа в очертанията на издигащите се около него постройки. Ако поемеше обратно сам, щеше ли да успее да намери обратния път? Какъв шанс имаше да открие мястото, през което се бяха промъкнали в долината, обратния път през града и онзи храсталак, в който бяха оставили конете?
Той не бе обръщал внимание на въпросния път. Това осъзнаване на вече допусната грешка разпали раздразнението му. Миг по-късно краят на въжето се спусна край него и глухо се удари в един от блоковете.
Подтикван от гнева си, Ейдриън започна да се катери, застопорил поглед върху тъмното петно на спътника си. Над сянката на града бе малко по-светло: звездите осветяваха съвсем слабо, но пак достатъчно, за да покажат очертанията на Ройс. Крадецът едва ли не търчеше нагоре. Гледка, достатъчна да вбеси Блекуотър. Всичко у дребния му спътник започваше да го дразни. А бе сигурно, че симпатията е взаимна — от навлизането в града двамата не си бяха разменили нито дума.
Първите три въжета преминаха неусетно. Изкачването не представляваше трудност за Ейдриън, той го приветстваше. Боецът здравата се бе разгневил и мускулите му нямаха търпение да преобразуват гнева. Дори прекачванията не го впечатляваха: той просто се вкопчваше, освобождаваше се от едното въже и се прикачваше към второто, без да се замисля за височината. Доставяше му удоволствие да вижда изненадата върху лицето на Ройс всеки път, когато крадецът погледнеше надолу и откриеше, че натрапеният партньор не изостава.
Мелбърн не бе излъгал за изникващите трудности, за студа и вятъра. Непрекъснато ги облъхваха ледени течения. Едно от тях бе особено коварно, принуждавайки боеца за момент да се отдели от стената и да увисне във въздуха. Някъде около този миг Ейдриън осъзна, че омразата му не представлява неизчерпаем източник на енергия. С уталожването на яростта му оставаха единствено мускули — мускули, които започваха да се изтощават.
Макар да му бе трудно да прецени позицията си, той прецени, че е преодолял около три четвърти от разстоянието. Това беше и моментът, в който трябваше да признае, че се нуждае от почивка. Боецът пристегна въжето, закрепи го, за да се задържа с една ръка, и се отпусна. Сега можеше да си позволи да погледне надолу — за пръв път от началото на изкачването. Гледката не изглеждаше реална. Всичко бе невъзможно дребно. Улиците и постройките бяха изчезнали сред мрак; само звездиците, проблясващи ниско долу, загатваха за наличието на населено място. Друга шепа светулки, по-дребна и още по-далечна, указваше местоположението на Ибертън. Ейдриън можа да различи тънка сребърна ивица, сливаща се с езерото Морган. Това и звездите бяха единствените обграждащи го ориентири.