— Може би — каза Блейн. — Но колкото и да закъсам, никога няма да си продам тялото.
Мелхил се разсмя добродушно.
— Юначага! Абе, Том, те ти го взимат безплатно!
Блейн се позамисли, но не намери отговор.
7.
В тапицираната килия времето течеше бавно. Блейн и Мелхил получаваха книги и списания. Хранеха ги често и изобилно, но чашките и чиниите бяха картонени. Наглеждаха ги зорко, да не би да повредят скъпата стока — телата си.
Държаха ги заедно за компания — самотниците понякога полудяват, а лудостта може да причини непоправими щети на ценните мозъчни клетки. Разрешаваха им дори да правят гимнастика под строг надзор, за да прогонват скуката и да поддържат телата си в добра форма за бъдещите собственици.
Блейн взе да изпитва прекомерна привързаност към якото, набито и мускулесто тяло, в което се бе заселил тъй неотдавна и трябваше да го напусне тъй скоро. Наистина превъзходно тяло, реши той, тяло за чудо и приказ. Вярно, не беше особено грациозно, но защо пък да надценява грацията? В замяна на този недостатък предполагаше, че тялото не е склонно към сенна хрема като предишното му обиталище, а и зъбите му бяха много здрави.
Като цяло, без да се броят размислите за смъртта, не беше тяло за изхвърляне.
Един ден, след като се бяха нахранили, част от тапицираната стена се плъзна настрани. Иззад стоманена решетка надникна Чарлз Орк.
— Здрасти — каза Орк, висок, мършав, ясноок, ъгловат в градския си костюм. — Как е бразилското ми приятелче?
— Негодник — викна Блейн, усещайки дълбоко колко слаби са думите.
— Тъй, тъй, излей си душата — отвърна Орк. — Как е, момчета, стига ли ви храната?
— Да ти опустее ранчото в Аризона!
— Вече съм си го предплатил — каза Орк. — Някой ден ще се оттегля там да отглеждам пясъчни растения. Мисля, че знам за Аризона повече от мнозина, дето се смятат за кореняци. Обаче ранчото струва пари, задгробната застраховка също. Човек прави каквото може.
— И лешоядът прави каквото може — добави Блейн.
Орк въздъхна дълбоко.
— Е, бизнесът си е бизнес, а ако се понапрегна, мога да измисля и по-лоши занимания. В лош свят живеем. Сигурно ще ми е мъчно някой ден, като си седя на верандата в малкото пустинно ранчо.
— Никога няма да попаднеш там — каза Блейн.
— Няма ли?
— Не. В една прекрасна вечер някой ще те спипа както му подменяш питието. Ще свършиш в канавката, Орк, със строшена глава. И това ще ти е краят.
— Само за тялото ми — поправи го Орк. — Душата ми ще продължи към прекрасния живот във вечността. Платил съм си паричките, момче, и следващият ми дом е в рая!
— Не заслужаваш!
Орк се ухили и даже Мелхил не успя да удържи усмивката си.
— Бедни ми бразилски приятелю, не става дума за заслуги. Би трябвало да си наясно! Животът след смъртта просто не е за кротките и хрисими хорица, независимо колко са достойни. Хитрият момък с долар в джоба и набито око за голямата печалба — неговата душа ще прескочи смъртта.
— Не мога да повярвам — каза Блейн. — Не е честно, не е справедливо.
— Ти си идеалист — рече Орк с явен интерес, сякаш изследваше последната птица моа на света.
— Наричай го както щеш. Може и да се добереш до задгробния живот, Орк. Но мисля, че там ще има кътче, където да гориш навеки!
— Няма научни доказателства за съществуването на адски огън — каза Орк. — Но засега знаем малко за отвъдното. Може и да горя. Може дори да се окаже, че горе в синевата има фабрика, където да ти сглобят разбитото съзнание… Да не спорим. Съжалявам. Боя се, че времето е дошло.
Орк бързо се отдръпна. Решетъчната стоманена врата се отвори и в стаята нахълтаха петима мъже.
— Не! — изкрещя Мелхил.
Петимата се скупчиха около космонавта. Ловко се гмурнаха под размаханите юмруци и го сграбчиха за ръцете. Единият натъпка в устата му запушалка. Повлякоха го навън.
Орк изникна на прага и се намръщи.
— Пуснете го.
Петимата пуснаха Мелхил.
— Идиоти, сбъркахте човека — каза им Орк. — Ето този ни трябва.
И той посочи Блейн.
Блейн тъкмо опитваше да се примири със загубата на приятеля си. Внезапният обрат на съдбата го завари зяпнал и неподготвен. Преди да успее да реагира, петимата го грабнаха.
— Съжалявам — каза Орк, докато извеждаха Блейн. — Клиентът уточни, че иска тъкмо като твоята фигура и телосложение.
Блейн изведнъж се опомни и опита да се изскубне.
— Ще те убия! — изкрещя той към Орк. — Кълна се, ще те убия!
— Гледайте да не го повредите — изрече Орк с вдървено лице.
Лепнаха парцал върху устата и носа на Блейн и той усети мирис на нещо отвратително сладникаво. Хлороформ, помисли си. Последният му спомен бе пепелявото лице на Мелхил, изправен зад решетките.