Авария? Повреда в управлението? С все сила опита да извърти волана. Не се поддаваше. Колата удари ниската бетонна преграда между северното и южното платно, литна високо във въздуха. Кормилото свободно се завъртя в ръцете му и моторът изстена като осъдена душа.
Другата кола се мъчеше да кривне, но беше късно. Щяха да се сблъскат почти челно.
И Блейн си помисли, да, аз съм един от тях. Един от ония тъпи негодници, за които четеш как изгубили контрол над колите си и погубили невинни хора. Господи! Модерни коли и модерни пътища, и по-високи скорости, и все същите стари загубени рефлекси…
Внезапно, необяснимо, кормилото заработи отново — отсрочка по ръба на бръснача. Блейн не му обърна внимание. Когато фаровете на другата кола лумнаха през стъклото, настроението му изведнъж прерасна от съжаление в ликуване. В този миг приветствуваше съкрушителния удар, жадуваше за него, за болка, унищожение, жестокост и смърт.
Сетне колите се срещнаха. Ликуването избледня също тъй бързо, както бе дошло. Блейн усети дълбока жал за всичко, което оставяше недовършено, за непреплуваните води, невидените филми, непрочетените книги, недокоснатите момичета. Нещо го метна напред. Воланът се строши в ръцете му. Стоманената колона го прониза в гърдите и пречупи гръбнака, докато главата му минаваше през предното стъкло.
В този миг разбра, че умира.
Миг по-късно умря бързо, банално, калпаво и безболезнено.
2.
Свести се в бяло легло сред бяла стая.
— Сега е жив — каза някой.
Блейн отвори очи. Над леглото се свеждаха двамина в бяло. Изглежда, бяха доктори. Единият беше дребен брадат старец. Другият — грозен, червендалест петдесетинагодишен мъж.
— Име? — отсече старецът.
— Томас Блейн.
— Възраст?
— Тридесет и две. Но…
— Семейно положение?
— Неженен. Какво…
— Виждате ли? — обърна се старецът към червендалестия си колега. — Нормален, съвършено нормален.
— Никога не бих повярвал — каза червендалестият.
— Естествено. Смъртната травма винаги е била надценявана. Прекомерно надценявана, както ще докаже бъдещата ми книга.
— Хмм. Но депресията при прераждане…
— Глупости — решително заяви старчето. — Блейн, добре ли се чувствувате?
— Да. Но бих искал да знам…
— Виждате ли? — победоносно възкликна старият доктор. — Отново е жив и нормален. Сега ще подпишете ли доклада?
— Изглежда, че нямам избор — отвърна червендалестият.
Двамата лекари излязоха. Блейн ги проследи с поглед и се запита за какво ли говореха. Край леглото му застана шишкава сестра с майчински обноски.
— Как се чувствувате? — запита тя.
— Отлично — каза Блейн. — Но бих искал да знам…
— Съжалявам — рече сестрата, — засега никакви въпроси, тъй е наредил докторът. Изпийте това, ще ви ободри. Браво, добро момче. Не се тревожете, всичко ще се оправи.
Тя излезе. Утешителните й думи го изплашиха. Какво искаше да каже с това всичко ще се оправи? Значи нещо не беше наред! Какво не беше наред? Какво търсеше тук, какво бе станало?
Брадатият лекар се завърна, придружен от млада жена.
— Добре ли е, докторе? — попита жената.
— Съвършено нормален — отвърна старчето. — Това се казва удачно снаждане.
— Значи мога да започна интервюто?
— Разбира се. Обаче не мога да гарантирам поведението му. Макар и силно надценявана, смъртната травма все пак е в състояние да…
— Да, добре.
Момичето пристъпи към Блейн и се наведе над него. Блейн забеляза, че е много хубаво. Ясни, добре изразени черти на лицето, сияеща свежа кожа. Имаше дълга, лъскава кестенява коса, изпъната прекалено стегнато назад над мъничките уши, а наоколо се носеше едва доловим лъх на парфюм. Би трябвало да е красива, но я загрозяваше неподвижно застиналото лице, сдържаното напрежение на стройното тяло. Трудно бе да си я представи засмяна или разплакана. Изобщо не можеше да си я представи в леглото. В нея имаше нещо от фанатика, от страстния революционер, но той подозираше, че в себе си тя винаги намира единствената кауза, за която да се бори.
— Здрасти, мистър Блейн — каза тя. — Аз съм Мари Торн.
— Здрасти — бодро отговори Блейн.
— Мистър Блейн, къде предполагате, че се намирате?
— Прилича ми на болница. Предполагам…
Той млъкна. Току-що бе забелязал в ръката й мъничък микрофон.
— Да, какво предполагате?
Тя леко кимна. Няколко души се приближиха и дотъркаляха около леглото му тежко оборудване.
— Карайте направо — рече Мари Торн. — Кажете ни какво предполагате.
— По дяволите — унило промърмори Блейн, гледайки как непознатите разполагат машинарията наоколо. — Какво е това? Какво става?