За Блейн това бе като грозна смесица от брачна церемония и екзекуция. Усмихнатият свещеник се отдръпна. Техниците привързаха двамата мъже за креслата и прикрепиха електроди към ръцете, краката и челата им. В залата се възцари пълна тишина и директорите на „Рекс“ напрегнато се приведоха напред.
— Давайте — каза Рейли, като погледна към Блейн и леко се усмихна.
Старшият техник завъртя някаква шайба на черната машина. Механизмът гръмко забръмча и прожекторите помръкнаха. Двамата в креслата конвулсивно подскочиха под ремъците, сетне рухнаха назад.
— Всъщност убиват този беден негодник Фицсимънс — прошепна Блейн.
— Този беден негодник — каза му Мари Торн — отлично знаеше какво прави. Той е на тридесет и седем години и през целия си живот е бил неудачник. Никога не е успявал да се задържи на работа и досега нямаше никаква надежда да оцелее след смъртта. За него това беше великолепен шанс. Освен това има съпруга и пет деца, които не можеше да издържа. Сумата, платена от мистър Рейли, ще позволи на съпругата да даде на децата прилично образование.
— Ура за тях! — възкликна Блейн. — Продава се баща с малко употребявано тяло в отлично състояние. Налага се! Саможертва!
— Смешен сте — каза тя. — Гледайте, всичко свърши.
Техниците изключиха машината и разкопчаха ремъците. Никой не обърна внимание на сбръчканото, ухилено старческо тяло на Рейли; техници и лекари изследваха тялото приемник.
— Още нищо! — обади се брадатият стар доктор.
Блейн долавяше из залата напрежение и дори следа от страх. Секундите се влачеха, а лекари и техници продължаваха да се трупат около приемника.
— Пак нищо! — подвикна старият доктор с изтънял глас.
— Какво става? — обърна се Блейн към Мари Торн.
— Както ви казах, прераждането е сложно и опасно. Съзнанието на Рейли още не е успяло да овладее тялото приемник. Не му остава много време.
— Защо?
— Защото тялото започва да умира от мига, в който остане без стопанин. Няма ли поне дремещо съзнание, започват необратими смъртоносни процеси. Съзнанието е най-главното. Дори и в безсъзнание то контролира автоматичните процеси. Но когато го няма изобщо…
— Нищо засега! — провикна се старият доктор.
— Мисля, че вече е късно — прошепна Мари Торн.
— Тръпка! — каза докторът. — Долових тръпка!
Настана дълго мълчание.
— Мисля, че влезе! — викна старият доктор. — Сега кислород, адреналин!
Прихлупиха с маска лицето на приемника. В ръката му се заби спринцовка. Приемникът се размърда, потрепера, килна се назад, отново се размърда.
— Успя! — изкрещя старият доктор, вдигайки кислородната маска.
Като по сигнал директорите скочиха от столовете си и изтичаха на сцената. Обкръжиха приемника, който мигаше и повръщаше.
— Моите поздравления, мистър Рейли!
— Отлично се справихте, сър!
— Изплашихте ни, мистър Рейли!
Приемникът се вторачи в тях. Избърса устни и каза:
— Името ми не е Рейли.
Старият доктор разблъска директорите и се приведе към приемника.
— Не сте Рейли? Фицсимънс ли сте?
— Не — каза приемникът. — Не съм Фицсимънс, горкият проклет глупак! И не съм Рейли. Рейли опита да влезе в това тяло, но аз бях по-бърз. Вмъкнах се пръв. Сега тялото е мое.
— Кой сте вие? — попита докторът.
Приемникът се изправи. Директорите отстъпиха от него, единият набързо се прекръсти.
— Прекалено дълго е бил мъртъв — каза Мари Торн.
Сега лицето на приемника запазваше само едва доловима, сякаш стилизирана прилика с бледото, изплашено лице на Уилям Фицсимънс. В него нямаше и следа от твърдата решителност на Фицсимънс, от раздразнителността и добродушието на Рейли. То не приличаше на нищо друго освен на самото себе си.
Лицето беше мъртвешки бяло, нашарено само от черните точици на наболата брада по челюстта и бузите. Устните бяха безкръвни. Кичур черна коса лепнеше по студеното бяло чело. Докато Фицсимънс владееше тялото, чертите се съчетаваха приятно, хармонично, неопределимо. Но сега отделните черти бяха загрубели и разделени една от друга. Нехармоничното бяло лице имаше сбит и недовършен вид като желязо преди закаляване или глина преди изпичане. Изглеждаше разхлабено, унило, разнебитено поради липсата на тонус и напрежение в лицевите мускули. Спокойните, провиснали, нехармонични черти просто съществуваха, без да разкриват скритата зад тях личност. Всичко човешко сега бе събрано само в големите, търпеливи, немигащи очи — очи на Буда.
— Превърнал се е в зомби5 — прошепна Мари Торн и се вкопчи в рамото на Блейн.