— Том Блейн! — извика от високоговорителя безплътен глас.
— А? Какво? — запита Блейн, като скочи на крака и се хвърли към вратата.
— Том! Как си, момче?
Вече стиснал дръжката на вратата, Блейн изведнъж позна гласа.
— Рей Мелхил?
— Точно така! Аз съм горе, където отиват богаташите, като умрат! Страхотно, а?
— Меко казано — отвърна Блейн. — Но, Рей, как го направи? Мислех, че нямаш задгробна застраховка.
— Нямах. Чакай да ти разправя цялата история. Дойдоха да ме вземат около час след тебе. Адски бях побеснял, мислех, че ще се побъркам. Останах си разгневен и под упойката, и по време на изтриването. Още бях ядосан, когато умрях.
— Как беше смъртта? — запита Блейн.
— Като взрив. Усетих как се разпръсквам навсякъде, ставам по-голям от галактиката, разпадам се на късчета, те пък се разпадат на още по-ситни късчета и всяко едно от тях бях аз.
— И какво стана?
— Не знам. Може би гневът ми помогна. Бях се разпънал до предел — още мъничко и вече нямаше да съм аз, — а сетне просто отново се събрах. Случва се понякога. Както ти казах, няколко души на милион винаги са оцелявали без задгробна тренировка. Аз бях един от щастливците.
— Сигурно знаеш как я карам — каза Блейн. — Опитах да направя нещо за теб, но вече те бяха продали.
— Знам — потвърди Мелхил. — Благодаря все пак, Том. И знаеш ли, благодаря, че цапардоса онзи мърляч. Дето се е намърдал в моето тяло.
— И това ли видя?
— Напоследък си отварям очите на четири — каза Мелхил. — Между другото, харесва ми твоята Мари. Симпатично хлапе.
— Благодаря. Рей, как изглежда задгробният живот?
— Не знам.
— Не знаеш ли?
— Още не съм в отвъдното, Том. Сега съм на Прага. Това е подготвителен етап, нещо като мост между Земята и отвъдното. Трудно ми е да го опиша. Нещо като мъгляв здрач, от едната страна е Земята, от другата — отвъдното.
— Защо не минеш оттатък? — запита Блейн.
— Още не — каза Мелхил. — Пътят към отвъдното е еднопосочен. Минеш ли веднъж, не можеш да се върнеш. Вече нямаш връзка със Земята.
Блейн се позамисли за това, после запита:
— Кога ще се прехвърлиш, Рей?
— Не знам точно. Мисля засега да остана на Прага и да погледам как вървят нещата.
— Моите неща, искаш да кажеш.
— Ами…
— Много благодаря, Рей, но недей да го правиш. Върви в отвъдното. Мога и сам да се пазя.
— Разбира се, че можеш — каза Мелхил. — Но все едно, мисля засега да поскитам наоколо. Ти би го сторил заради мен, нали? Тъй че недей да спориш. А сега слушай, мисля, че те чакат неприятности.
Блейн кимна.
— Зомбито ли имаш предвид?
— Не знам кой е и какво иска от теб, Том, но не може да е добро. Гледай да си по-далечко, когато си спомни. Но не това имах предвид.
— Искаш да кажеш, че имам и други неприятности?
— Да, боя се. Ще те преследва призрак, Том.
Блейн неволно се разсмя.
— Какво ти е толкова смешно? — възмутено запита Мелхил. — Мислиш, че е весело да те преследва призрак?
— Сигурно не. Но наистина ли е толкова сериозно?
— Божичко, какъв си невежа — рече Мелхил. — Знаеш ли нещо за призраците? Как възникват и какво искат?
— Кажи ми.
— Ами… Когато човек умира, има три възможности. Първо, съзнанието му може да избухне, да се пръсне, да се разпилее и с него е свършено. Второ, съзнанието му може да устои на смъртната травма и той се озовава като дух на Прага. Мисля, че знаеш за тези две възможности.
— Продължавай — каза Блейн.
— Третата възможност е следната: съзнанието му се разкъсва от смъртната травма, но не чак дотам, че да се разпилее. Той се добира до Прага. Но напрежението го е осакатило завинаги. Той е луд. И така, драги приятелю, се ражда призрак.
— Хммм — промърмори Блейн. — Значи призракът е съзнание, полудяло от смъртната травма?
— Точно така. Той е луд и почва да преследва някого.
— Но защо?
— Призраците преследват — обясни Мелхил, — защото ги изпълва порочна омраза, гняв, страх и болка. Те не желаят да минат в отвъдното. Искат да останат колкото може по-дълго на Земята, към която неизменно е приковано вниманието им. Искат да плашат хората, да им причиняват болка, да ги подлудяват. Преследването е най-зловредното, което могат да сторят, то е тяхна мания. Виж какво, Том, още от зората на човечеството…
Още от зората на човечеството съществуваха призраци, но броят им винаги беше малък. Само неколцина на милион успяваха да оцелеят след смъртта, а от оцелелите само броени единици полудяваха при прехода, за да се превърнат в призраци.
Но тези малцина оказваха колосално влияние върху човешкия род, хипнотизиран от смъртта, изпълнен със страхопочитание пред хладната безметежна неподвижност на тъй живия и подвижен доскоро труп, шокиран от зловещия и нелеп хумор на скелета. Причудливата, тайнствена фигура на смъртта изглеждаше безкрайно многозначителна, предупреждаващият й пръст сочеше към изтегналите от духове небеса. Тъй че на мястото на всеки истински призрак мълвата и страхът създаваха хиляда. Всеки пърхащ прилеп се превръщаше в призрак. Блатни огънчета, плющящи завеси и разлюлени дървета ставаха призраци, а огньовете на свети Елм, ококорените кукумявки, плъховете по стените, лисиците из гъсталака — всичко се превръщаше в поява на духове. Фолклорът се ширеше и създаваше вещици и магьосници, дребни и зли домашни таласъми, демони и дяволи, сукуби и инкуби, върколаци и вампири. Зад всеки призрак подозираха още хиляда, зад всеки свръхестествен факт предполагаха милион.