— Мъчим се да ви помогнем — каза Мари Торн. — Няма ли да ни помогнете и вие?
Блейн кимна и му се прииска да види усмивката й. Изведнъж се почувствува крайно неуверен. Беше ли му се случило нещо?
— Спомняте ли си катастрофата? — запита тя.
— Каква катастрофа?
— Спомняте ли си как пострадахте?
Блейн потръпна, усещайки как спомените се завръщат сред лавина от вихрени светлини, виещи двигатели, сблъсък и трясък.
— Да. Воланът се строши. Прониза ме през гърдите. После си блъснах главата.
— Погледнете гърдите си — тихо каза тя.
Блейн погледна. На гърдите му под бялата пижама нямаше никакъв белег.
— Невъзможно! — викна той.
Собственият му глас прозвуча глухо, далечно, нереално. Дочуваше как хората около леглото разговарят, приведени над машините си, но те му се струваха плоски и безплътни като сенки. Тъничките, незначителни гласове бяха като бръмчене на мухи край прозорец.
— Първата реакция е добра.
— Много добра, наистина.
— Вие сте невредим — каза му Мари Торн.
Блейн погледна здравото си тяло и си припомни катастрофата.
— Не вярвам! — изкрещя той.
— Отлично напредва.
— Чудесна смес от вяра и недоверие.
— Тишина, моля — каза Мари Торн. — Продължавайте, мистър Блейн.
— Спомням си катастрофата — каза Блейн. — Спомням си смазващия удар. Спомням си… как умрях.
— Записа ли това?
— Да бе, страхотия. Това се казва игра!
— Съвършено спонтанна сцена.
— Великолепно! Ще подивеят от възторг!
— Малко по-тихо, моля. Мистър Блейн, спомняте ли си как умряхте?
— Да, да, аз умрях!
— Лицето му!
— Това нелепо изражение засилва реалността.
— Само дано и Рейли да смята така.
Жената каза:
— Огледайте внимателно тялото си, мистър Блейн. Ето ви огледало. Погледнете лицето си.
Блейн погледна и затрепера като в треска. Докосна огледалото, после прокара подскачащи пръсти по лицето си.
— Това не е моето лице! Къде ми е лицето? Къде сте скрили лицето и тялото ми?
Беше попаднал в кошмар, от който никога нямаше да се събуди. Плоските мъгляви хора се тълпяха около него, гласовете им бръмчаха като мухи на прозорец, а те протягаха мукавените си машини, изпълнени с неясна заплаха и въпреки това някак странно безразлични, сякаш почти не го забелязваха. Мари Торн свеждаше отгоре красивото си безизразно лице и от мъничките червени устни долитаха любезно кошмарните думи.
— Тялото ви е мъртво, мистър Блейн, то загина в автомобилна катастрофа. Спомняте си как е умряло. Но ние успяхме да спасим онази част от вас, която е наистина важна. Спасихме вашето съзнание, мистър Блейн, и ви дадохме ново тяло за него.
Блейн отвори уста да изпищи и пак я затвори.
— Невероятно — тихо каза той.
И мухите забръмчаха.
— Слабо казано.
— Ами естествено. Не може вечно да беснее.
— Очаквах да предъвква сцената малко по-дълго.
— Грешка. Недоразбраното всъщност подчертава дилемата му.
— Може би в чисто сценично отношение. Но погледни нещата реално. Горкият човечец току-що открива, че е умрял в автомобилна катастрофа и са го възкресили в ново тяло. И какво казва? „Невероятно.“ Проклятие, той всъщност не реагира на шока!
— Реагира. Ти искаш да ти играе по свирката!
— Моля ви! — каза Мари Торн. — Продължавайте, мистър Блейн.
Затънал в кошмара, Блейн едва долавяше тихите, бръмчащи гласове.
— Наистина ли умрях? — запита той.
Тя кимна.
— И наистина съм се преродил в друго тяло?
Тя пак кимна и зачака.
Блейн се загледа към нея, към мъглявите хора, обслужващи мукавените си машини. Защо му досаждаха? Не можеха ли да си намерят някой друг мъртвец? Не би трябвало да принуждават трупове да отговарят на въпроси. Смъртта беше древна привилегия на човека, негов договор с живота от незапомнени времена, гарантирана както на дворянина, тъй и на роба. Смъртта беше утеха и последно право на човека. Но може би те бяха отменили това право и вече не можеш да избягаш от отговорност само затова, че си умрял.
Те го чакаха да проговори. И Блейн се запита дали лудостта все още запазва наследствените си привилегии. С лекота би могъл да се подхлъзне към нея и да узнае.
Но не всекиму се удава да полудее. Самообладанието на Блейн се завърна. Той вдигна очи към Мари Торн и бавно изрече:
— Трудно ми е да опиша чувствата си. Умрях и сега разсъждавам над този факт. Предполагам, че никой не вярва напълно в собствената си смърт. Нейде дълбоко в душата си се чувствуваме безсмъртни. Смъртта сякаш дебне другите, никога нас. Като че едва ли не…
— Дайте да свършваме дотук. Взе да го избива на анализ.