— Мисля, че сте прав — каза Мари Торн. — Много ви благодарим, мистър Блейн.
Непознатите изведнъж станаха обемни и естествени, смътната им злокобност изчезна и те се заеха да събират апаратурата.
— Почакайте… — промълви Блейн.
— Не се тревожете — каза му тя. — Останалите ви реакции ще запишем по-късно. Сега просто искахме да хванем спонтанната част.
— До някое време беше адски добре.
— Бисер за колекциите.
— Чакайте! — викна Блейн. — Не разбирам. Къде съм? Какво е станало? Как…
— Утре ще ви обясня всичко — каза Мари Торн. — Ужасно съжалявам, но сега трябва да бягам и да редактирам това за мистър Рейли.
Хората и апаратурата бяха изчезнали. Мари Торн се усмихна ободряващо и изтича навън.
Блейн усещаше, че е готов да се разплаче най-позорно. Набързо примига и в това време добродушната шишкава сестра се завърна.
— Изпийте това — каза тя. — Ще ви помогне да заспите. Точно така, до дъно, като добро момче. А сега просто се отпуснете, тежък ден имахте с всичкото това умиране, възкръсване и прочие.
Две големи сълзи се търкулнаха по бузите на Блейн.
— Божичко — рече сестрата, — сега трябваше да докарат камерите. Ей това са най-истинските спонтанни сълзи, които някога съм виждала. Много трагични и спонтанни сцени съм преживяла в тая болница и ако исках, можех да кажа нещичко за истинските чувства на тия сополанковци от видеозаписа, дето си мислят, че познават всички тайни на човешкото сърце.
— Къде съм? — сънено запита Блейн. — Къде е всичко това?
— По вашему — в бъдещето — отвърна сестрата.
— О — каза Блейн.
После заспа.
3.
Много часове по-късно той се събуди спокоен и отпочинал. Огледа бялото легло, бялата стая и си спомни.
Беше загинал в автомобилна катастрофа и бе възкръснал в бъдещето. Един доктор смяташе, че смъртната травма се надценява, някакви типове записаха спонтанната му реакция и заявиха, че е бисер за колекциите, имаше и едно красиво момиче, чието лице за жалост не изразяваше и следа от чувства.
Блейн се прозина и разкърши тяло. Мъртъв. Умрял на тридесет и две. Жалко, помисли той, че този млад живот бе прекършен в разцвета на силите си. Блейн беше свястно момче всъщност, многообещаващо…
Ядоса се на вятърничавото си отношение. Не биваше да реагира така. Помъчи се да възвърне изумлението, което му се струваше най-подходящо за обстоятелствата.
Вчера, каза си той твърдо, бях проектант на яхти и се завръщах от Мериленд. Днес съм възкръснал в бъдещето. Бъдещето! Възкръснал!
Безполезно, думите не му оказваха никакво въздействие. Вече бе свикнал с идеята. Човек привиква към всичко, помисли той, дори към собствената си смърт. Особено към собствената си смърт. На мъртвеца навярно можеш да му сечеш главата три пъти дневно двайсет години наред — нищо, ще свикне и даже ще се разреве като бебе, ако престанеш…
Отщя му се да мисли по-нататък в този дух.
Сети се за Лаура. Щеше ли да ридае за него? Щеше ли да се напие? Или просто щеше да глътне успокоително хапче против депресията от тази вест? Ами Джейн и Мириам? Щяха ли изобщо да чуят за смъртта му? Едва ли. След месеци можеше и да се зачудят защо вече не се обажда.
Стига толкова. Всичко това беше минало. Сега се намираше в бъдещето.
Но от бъдещето бе видял само бяло легло и бяла стая, доктори, сестра, техници по записа и едно хубаво момиче. Засега не долавяше особена разлика от собствената си епоха. Но несъмнено имаше и разлики.
Припомни си какви статии и разкази бе чел. Днес може би имаше безплатна атомна енергия, подводно земеделие, всеобщ мир, международен контрол на раждаемостта, междупланетни полети, свободна любов, пълно премахване на расовото неравенство, лекарства за всички болести и планово общество, в което хората дишат с пълни гърди полъха на свободата.
Така би трябвало да бъде, помисли Блейн. Но имаше и далеч не толкова приятни вероятности. Може би някой Олигарх със сурово лице стискаше Земята в желязна десница, а фанатични нелегални групички се сражаваха за свобода. Или пък дребни пихтиести пришълци с неземни имена бяха заробили човешкия род. Може би ужасна нова болест шествуваше неудържимо през границите или пък, лишена от всякаква култура след термоядрена война, Земята мъчително се тътреше отново към технологичната цивилизация, докато човешки глутници бродеха из пущинаците; и още милиони други, все тъй страховити неща биха могли да се случат.
И все пак, мислеше си Блейн, човечеството през цялата си история е проявявало способността да заобикаля както върховете на щастието, така и върховните бедствия. Вечно ни пророкуват хаос, непрестанно предсказват утопии, а не се сбъдва нито едното, нито другото.