Срамота. И все пак, помисли Блейн, не се ли основаваше жалостивостта му на недостатъчна вяра в действеността на предприетите от Рейли мерки? Ами ако човек можеше да подобри положението си в задгробния живот? В такъв случай нямаше ли най-добре да оползотвори времето си в тоя свят, като работи, за да си осигури по-добра вечност?
Разсъждението изглеждаше разумно, но Блейн отказваше да го приеме. Не можеше това да е единствената причина за съществуване на белия свят! Добър или лош, красив или грозен, животът трябваше да се изживее просто защото е живот.
Смит бавно пристъпи в погребалната зала и Блейн прекъсна размишленията си. Зомбито спря и се загледа в малка масичка, покрита с орнаменти. Безстрастно я прекатури с ритник. Сетне бавно, едно по едно, стъпка изящните украшения върху полирания мраморен под.
— Какво правиш? — запита Блейн.
— Искаш ли полтъргайстът да те остави на мира?
— Разбира се.
— Значи трябва да има някаква причина да те остави на мира — рече Смит, ритайки една натруфена абаносова скулптура.
Блейн реши, че това е доста разумно. Дори и призрак трябва да знае, че рано или късно ще се наложи да напусне Прага и да премине в отвъдното. А щом знае, ще иска имуществото да го чака непокътнато. Следователно — бори се срещу огъня с огън, срещу преследването с преследване.
И все пак се почувствува като вандал, когато избра една картина, нарисувана с маслени бои, и се приготви да забие юмрук в нея.
— Недей — изрече някой над главата му.
Блейн и Смит погледнаха нагоре. Над тях сякаш се рееше едва забележима сребриста мъгла. От нея долетя тъничък гласец:
— Моля те, остави картината.
Блейн задържа надигнатия си юмрук.
— Ти ли си, Рейли?
— Да.
— Защо ме преследваш?
— Защото ти си отговорен! Всичко е по твоя вина! Ти ме унищожи със злобното си убийствено съзнание! Да, ти, грозна твар от миналото, ти, проклето чудовище!
— Не бях аз! — викна Блейн.
— Ти беше! Ти не си човек. Не си естествен! Всички те избягват освен мъртвия ти приятел! Защо и ти не умря, убиецо!
Юмрукът на Блейн се устреми към картината. Тъпичкият гласец изпищя:
— Недей!
— Ще ме оставиш ли на мира? — запита Блейн.
— Остави картината — примоли се Рейли.
Блейн внимателно я сложи на пода.
— Ще те оставя на мира — каза Рейли. — Защо не? Има неща, които не можеш да видиш, Блейн, но аз ги виждам. Дните ти на Земята ще са кратки, много кратки, болезнено кратки. Тия, в които вярваш, ще те предадат, тия, които мразиш, ще те надвият. Ти ще умреш, Блейн, не след години, а скоро, по-скоро, отколкото би повярвал. Ще бъдеш предаден и ще умреш от собствената си ръка.
— Ти си луд! — извика Блейн.
— Луд ли съм? — изкиска се Рейли. — Луд ли съм? Луд ли съм?
Сребристата мъгла изчезна. Рейли си бе отишъл.
Смит го поведе обратно по тесни криволичещи тунели, които се изкачваха към нивото на улицата. Навън въздухът беше мразовит и зората обагряше високите сгради в червено и сиво.
Блейн взе да благодари, но Смит поклати глава.
— Няма защо да благодариш! В края на краищата ти си ми нужен, Блейн. Какво щях да правя, ако полтъргайстът те бе убил? Пази се, внимавай. Без теб не ми остава нищичко.
Зомбито впери в него тревожен поглед, после изтича назад. Блейн го гледаше как се отдалечава и се питаше дали не е по-добре да има десетина врагове, отколкото приятел като Смит.
21.
Половин час по-късно беше в апартамента на Мари Торн. Мари, без грим, облечена в домашна роба, примига сънено и го въведе в кухнята, където натисна копчетата за кафе, препечени филийки и бъркани яйца.
— Бих искала — каза тя — да подбираш по-приличен час за драматичните си появявания. Часът е шест и трийсет сутринта.
— Занапред ще се постарая — весело отговори Блейн.
— Беше обещал да се обадиш. Какво стана с теб?
— Тревожи ли се тия дни?
— Ни най-малко. Какво стана?
Между хапките Блейн й разказа за лова, преследването и прогонването на призрака. Тя го изслуша и накрая рече: