Блейн кимна измъчено.
— Продължавайте.
— Е, за някои вкусове не се спори, но мислех, че знам какво харесва Френк. И съм имала право, защото се оказа, че не кръшка с нея. Срещите били чисто делови. Един ден цъфна на вратата и ми рече: „Бейби, напускам те. Тръгвам на онуй пусто пътешествие в отвъдното. А пък за теб ще има една дебела пачка.“ — Алис въздъхна и избърса очи. — Тоя голям идиот си беше продал тялото! От „Рекс“ му осигурили задгробна застраховка, дали му обезщетение за мен и той адски се гордееше, проклетникът! Е, помъчих се да го разубедя, бъбрих до посиняване. Никаква полза, беше решил, че негово е царството небесно. Мислеше си, че бездруго му е изпята песента и следващият лов ще го довърши. И замина. Обади ми се веднъж от Прага.
— Още ли е там? — запита Блейн, усещайки как настръхват косъмчетата по врата му.
— Вече цяла година не съм го чувала — каза Алис, — тъй че сигурно е преминал в отвъдното. Негодник!
Тя си поплака, после избърса очи с миниатюрна кърпичка и скръбно се вторачи в Блейн.
— Нямаше да ви досаждам. В края на краищата тялото си беше на Френк, той го продаде и сега е ваше. Нямам претенции спрямо него или вас. Но понякога съм толкова потисната, толкова самотна.
— Представям си — прошепна Блейн, мислейки, че тя определено не е негов тип. Обективно погледнато, беше хубавичка. Миловидна, но възпълна. Чертите й бяха добре оформени, подчертани и ярки. Червената коса, макар и явно боядисана, беше гладка и дълга до раменете. Такава жена можеше да си представи с ръце на кръста да хока полицай, да тегли рибарска мрежа, да танцува фламенко под звуците на китара, да подкарва стадо кози по планинска пътека с разкопчана селска блуза и широка пола, шушнеща около мощните й бедра.
Но не му беше по вкуса.
Обаче, напомни си той, Френк Кранч е смятал, че тя е тъкмо по неговия вкус. А той носеше тялото на Кранч.
— Повечето ни приятели — продължаваше Алис — бяха ловци от китайските игри. О, някои наминаваха след като Френк си отиде. Но нали ги знаете ловците, само за едно си мислят.
— Това факт ли е? — запита Блейн.
— Да. И тъй, напуснах Пекин и се върнах в Ню Йорк, където съм родена. А после един ден видях Френк — тоест вас. Щях да припадна на място. Искам да кажа, би трябвало да го очаквам и прочие, но все пак си е потресение да видиш как се разхожда тялото на мъжа ти.
— И аз тъй мисля — съгласи се Блейн.
— Тръгнах подир вас значи и тъй нататък. Изобщо нямаше да ви досаждам или нещо такова, но все ме гризеше отвътре. И някак взех да се чудя що за човек… искам да кажа, Френк беше толкова… е, двамата много си пасвахме, нали разбирате.
— Естествено — каза Блейн.
— Бас държа, че ме мислите за ужасна жена!
— Нищо подобно! — възрази Блейн.
Тя го гледаше право в очите със скръбно и кокетно изражение. Блейн усети как потръпва старата рана на Кранч.
Но не забравяй, каза си той, Кранч е изчезнал. Сега всичко е на Блейн — волята на Блейн, изборът на Блейн, вкусът на Блейн…
Нали?
Трябва да се отърва от този проблем, помисли той, докато прегръщаше податливата Алис и я целуваше със съвсем неблейновска страст…
На сутринта Алис приготви закуската. Блейн седеше, гледаше през прозореца и из главата му се въртяха черни мисли.
Отминалата нощ го бе убедила окончателно, че Кранч продължава да царува над умо-телесната коалиция Кранч-Блейн. Защото снощи изобщо не приличаше на себе си. Беше свиреп, жесток, груб, гневен и ликуващ. Бе се превърнал във всичко онова, което винаги го отблъскваше, бе се отдал на страсти, навярно граничещи с безумие.
Това не беше Блейн. Беше Кранч, Победоносното тяло.
Блейн винаги бе ценил високо деликатната изтънченост и усета към нюанси. Може би прекалено високо. И все пак това бяха негови достойнства, израз на собствената му, лична индивидуалност. С тях беше Томас Блейн. Без тях ставаше по-малко от нищо — сянка, хвърляна от всепобедния Кранч.
Унило си представи бъдещето. Щеше да се откаже от борбата и да стане такъв, какъвто го иска тялото — побойник, кавгаджия, жизнерадостен скитник. Може би след време щеше да привикне с този живот, дори да го хареса…
— Закуската е готова — обяви Алис.
Закусиха мълчаливо. Алис скръбно опипваше синината на ръката си. Накрая Блейн не издържа.
— Виж какво — каза той, — съжалявам.
— За какво?
— За всичко.