След това Фаръл отведе Блейн в Контролната зала, пожела му успех и излезе.
В Контролната зала група млади техници поеха щафетата и подложиха Блейн на всевъзможни прегледи. Батареи от калкулатори щракаха, громоляха и бълваха метри хартиена лента и дъжд от перфокарти. Злокобни машини бълбукаха и писукаха насреща му, зяпаха го с огромни червени очи, примигваха и грейваха с янтарна светлина. Самописци драскаха по разграфени листове. И през цялото време техниците поддържаха оживен делови разговор.
— Интересна бета реакция. Мислиш ли, че можем да изравним тая дъга?
— Може, може, стига само да понижиш коефициента на предприемчивост.
— Не ми се ще. Това разхлабва мрежата.
— Не е речено да я разхлабиш чак дотам. Така или иначе, ще издържи травмата.
— Може би… Ами тоя Хенлигер-фактор? Изключен е.
— Защото е в тяло приемник. Ще се покаже.
— Миналата седмица не се показа. Онзи тип изхвърча като ракета.
— Той от самото начало си беше малко нестабилен.
— Хей! — възкликна Блейн. — Има ли шанс да не стане?
Техниците се обърнаха, като че го виждаха за пръв път.
— Всеки случай е различен, братче — каза единият.
— С всекиго трябва да се работи индивидуално.
— Просто проблеми, непрекъснато проблеми.
— Мислех, че процедурата е напълно разработена — каза Блейн. — Казаха ми, че е безпогрешна.
— Е, да, това разправят на клиентите — презрително рече един от техниците.
— Рекламен боклук.
— Тук нещата се объркват ежедневно. Още много хляб има да ядем, додето се оправим.
— Но можете ли да разберете, дали процедурата е успешна? — обади се Блейн.
— Естествено. Ако е успешна, още си жив.
— Ако не е, тук ти е краят.
— Обикновено е успешна — утеши го един техник. — За всички освен за К-3.
— Тъкмо тоя проклет фактор К-3 ни съсипва. Казвай, Джеймсън, К-3 ли е, или не?
— Не съм сигурен — отвърна Джеймсън, прегърбен над някакъв примигващ инструмент. — Тест-машината пак се е скапала.
— Какво е К-3? — запита Блейн.
— Де да знаехме! — навъсено рече Джеймсън. — Само в едно сме сигурни — който го има, не може да оцелее след смъртта.
— При никакви обстоятелства.
— Старият Фицрой смята, че това е вграден ограничителен фактор, въведен от природата, за да не се развилнее човешкият род.
— Но тия, дето имат К-3, не го предават на децата си.
— Не е изключено да е блуждаещ ген и да прескача няколко поколения.
— Аз К-3 ли съм? — запита Блейн, като се мъчеше да удържи трепета в гласа си.
— Едва ли — добродушно каза Джеймсън. — Доста е рядък. Чакай да проверя.
Блейн зачака, докато техниците преглеждаха данните, а Джеймсън се мъчеше да определи с дефектната си машина дали има фактор К-3, или не. След известно време Джеймсън надигна глава.
— Е, комай не е К-3. Макар че кой ли знае всъщност? Както и да е, хайде на работа.
— А сега какво? — запита Блейн.
Иглата на спринцовка се заби дълбоко в ръката му.
— Не бой се — рече му един техник, — всичко ще мине чудесно.
— Сигурни ли сте, че не съм К-3?
Техникът кимна небрежно. Блейн искаше да пита още нещо, но го обори дрямка. Техниците го вдигнаха и го положиха върху бяла операционна маса.
Когато се свести, лежеше на удобна кушетка и слушаше тиха, ласкава музика. Една сестра му подаде чаша шери, а до нея стоеше лъчезарно усмихнат мистър Фаръл.
— Добре ли се чувствувате? — запита Фаръл. — Би трябвало. Всичко мина отлично.
— Тъй ли?
— Няма място за грешка. Мистър Блейн, задгробният живот е ваш.
Блейн допи шерито и се изправи малко неуверено.
— Задгробният живот е мой? Когато и да умра? От каквото и да умра?
— Точно така. Независимо от начина или времето на смъртта, съзнанието ви ще оцелее. Как се чувствувате?
— Не знам — каза Блейн.
Започна да реагира едва половин час по-късно, докато се завръщаше към апартамента си.
Задгробният живот беше негов!
Изведнъж го изпълни див възторг. Вече нищо нямаше значение, съвсем нищо! Беше безсмъртен! Можеха да го убият на място и пак щеше да оцелее!
Изпитваше великолепно опиянение. Весело си помисли дали да не се хвърли под колелата на някой минаващ камион. Какво толкова? Всъщност нищо не можеше да му навреди! Сега можеше да стане берсерк, весело да кълца из тълпата. Защо не? Всъщност ченгетата можеха да убият само тялото му!
Чувството беше неописуемо. Сега Блейн за пръв път осъзна какъв товар са носили хората през целия си живот преди откриването на научно доказан задгробен живот. Припомни си тежкия, разплут, непрестанен подсъзнателен страх от смъртта, който неусетно преценяваше всяка постъпка и просмукваше всяко движение. Смъртта, този древен враг, сянката, която пълзи по коридорите на човешкото съзнание като някаква зловеща тения, призракът на всички дни и нощи, спотаеният злодей зад ъглите, сянката зад вратите, невидимият гост на всяко пиршество, незнайната фигура сред всеки пейзаж, вездесъща, вечно чакаща…