Догадките бяха безполезни. След време навярно щеше да узнае. Огледа се за последен път.
Не му се нравеше това отражение. Боеше се, че никога няма да го хареса.
— Добре де — рече си той накрая, — каквото ти дават, това взимаш. Умрял човек не придиря.
Друго засега не можеше да каже. Блейн обърна гръб на огледалото и започна да се облича.
Късно следобед Мари Торн влезе в стаята му и безцеремонно изтърси:
— Отпада.
— Отпада ли?
— Свърши се, мина, изфиряса! — Тя го изгледа огорчено и закрачи напред-назад из бялата стая. — Цялата рекламна кампания около вас отпада.
Блейн я зяпна. Новината беше интересна, но много по-интересни бяха признаците на вълнение по лицето на мис Торн. Преди беше тъй дяволски сдържана, тъй съвършено и нелепо деловита. Сега лицето й бе поруменяло и тънките й устни се кривяха от обида.
— Цели две години работих над тази идея — каза му тя. — Компанията похарчи не знам колко милиона, за да ви докара тук. Всичко е готово за старт, а онзи проклет дъртак казва да зарежем цялата работа.
Хубава е, помисли Блейн, но хубостта не й доставя удоволствие. Тя е делово качество като елегантния костюм или издръжливостта на пиене — използува се при необходимост, може дори да се злоупотреби с нея. Прекалено много ръце са посягали към Мари Торн, предположи той, а тя не е избрала нито една от тях. И когато лакомите ръце продължили да посягат, тя избрала за щит презрението, сетне студенината и накрая сама се намразила.
Комай ме избива на фантазия, помисли Блейн, но ще си остана на това мнение, докато открия по-точна диагноза.
— Тоя проклет глупав дъртак — мърмореше Мари Торн.
— Кой дъртак?
— Рейли, нашият гениален президент.
— Решил е да се откаже от рекламната кампания?
— Иска напълно да я потулим. О, господи, това вече е прекалено! Две години!
— Но защо? — запита Блейн.
Мари Торн уморено тръсна глава.
— По две причини, и двете глупави. Първо, правните проблеми. Казах му, че сте подписали документа и адвокатите са наясно с останалите затруднения, но той се страхува. Почти му е дошло времето за прераждане и иска да избегне всяка вероятност за правни разногласия с правителството. Представяте ли си? Един уплашен старец да управлява „Рекс“! Второ, разговарял е с онзи свой смешен изкуфял дядо и дядото не харесал идеята. Това реши въпроса. След цели две години!
— Минутка — каза Блейн. — Прераждане ли казахте?
— Да. Рейли се кани да опита. Лично аз мисля, че ще е по-умно да умре, та да свърши веднъж завинаги.
Печално заявление. Но гласът на Мари Торн не звучеше печално. Сякаш просто констатираше факт.
— Смятате, че би трябвало да умре, вместо да опитва прераждането? — запита Блейн.
— Аз лично бих го предпочела. О, забравям, че не са ви осведомили. Просто ме е яд, че всичко се реши в последния момент. Тъкмо сега се намеси онзи изкуфял дядка…
— Защо Рейли не е говорил с дядо си по-рано? — попита Блейн.
— Пита го. Но дядо му не искаше да отговаря.
— Ясно. Много ли е стар?
— Дядото на Рейли? Когато умря, беше на осемдесет и една.
— Какво?
— Да, умря преди около шейсет години. И бащата на Рейли умря, само че той изобщо не иска да приказва — жалко, защото имаше добър търговски нюх. Защо ме зяпате така, Блейн? О, забравих, че не знаете как стоят нещата. Всъщност всичко е много просто.
За момент тя поспря и се замисли. После кимна отривисто и тръгна към вратата.
— Къде отивате? — запита Блейн.
— Да кажа на Рейли какво мисля за него! Не може да ми погоди такъв номер! Обеща!
Самообладанието й се възвърна изведнъж.
— Колкото до вас, Блейн, предполагам, че повече няма да ни трябвате. Имате си живот, имате си и прилично тяло, в което да живеете. Мисля, че можете да си вървите когато пожелаете.
— Благодаря — каза Блейн, докато жената излизаше.
Облечен с кафявите панталони и синята риза, Блейн напусна болничната стая и тръгна по дълъг коридор, докато стигна до врата. Край нея стоеше униформен пазач.
— Извинете — каза Блейн, — навън ли води тази врата?
— Ъ?
— Оттук ли се излиза от сградата на „Рекс“?
— Да бе, естествено. Оттук и право на улицата.
— Благодаря.
Блейн се поколеба. Жалко, че не бяха удържали на думата си да го ориентират в новата ситуация. Искаше да попита пазача как е Ню Йорк, какви са местните обичаи и разпоредби, какво да види и от какво да се пази. Но пазачът явно не бе чувал за Човека от Миналото. Той гледаше опулено Блейн.
Никак не му харесваше идеята да се гмурне в Ню Йорк през 2110 година ей така, без пари, знания и приятели, без работа и жилище, настанен в неудобно ново тяло. Но нямаше какво да се прави. В края на краищата, гордостта си е гордост. Предпочиташе сам да си опита късмета, отколкото да моли за помощ твърдата като порцелан мис Торн или някой друг служител на „Рекс“.