— Не мисля така — отвърнах учтиво. — Колко казахте, че струва костюмът ви?
— Защо?
— Искам да ви напиша чек за сумата — и наистина това беше желанието ми — нямах чувство за вина, но всичко това бе станало в магазина ми.
— Няма да се отървеш толкова лесно! — неразумно се разбуйства той. — Няма значение колко струва костюмът, но ще те… — Той нахлупи шапка и излезе с тежки крачки. Доколкото познавах репутацията му, виждах го за последен път.
За тия неща исках да ви кажа. Естествено можеше да е последствие от несръчното подреждане на кутиите. Но можеше да е и полтъргайст. Инциденти не стават от само себе си.
Дитуърт дойде ден-два след неуспешния опит на Бидъл. Ден и нощ бях подлаган на потока от дребни неприятности и нервите ми бяха поизтънели. Тъкмо този ден цветнокожи зидаромазачи бяха отказали да работят, понеже някакъв тарикат бе нарисувал знаци по тухлите им. „Това е вуду!“ решиха те и отказаха да се докоснат до тухлите. Нямах никакво настроение да се занимавам с господин Дитуърт и май се отнесох доста нелюбезно с него.
— Добър ден, господин Фрейзър — рече той любезно, — бихте ли ми отделили няколко минути?
— Не повече от десет — казах аз, поглеждайки ръчния си часовник.
Той постави куфарчето си до стола и извади някакви документи. — Ще започна направо по същество. Доктор Бидъл има иск към вас. Ние с вас сме почтени хора — сигурен съм, че ще стигнем до взаимно съгласие.
— Бидъл няма какво да търси от мен.
Той кимна. — Знам как се чувствате. В писмения договор със сигурност няма нищо задължаващо за вас. Но някои задължения се подразбират.
— Не ви разбирам. Писмените договорености са задължителни в бизнеса.
— Естествено — съгласи се той, — вие сте бизнесмен. При професионалистите положението е малко по-друго. Когато отидете при зъболекар да ви извади зъба, вие си плащате след това, макар и таксата да не е споменавана предварително…
— Точно така — прекъснах го аз. — Но има разлика — Бидъл не успя да „извади зъба“.
— В известен смисъл е успял — настоя Дитуърт. — Искът срещу вас е за проучването, една услуга, от която сте се възползвали преди още да бъде съставен договора.
— Но за това изобщо не е ставало дума.
— Ето защо ви говоря за такса, която се подразбира, господин Фрейзър. Вие сте казали на д-р Бидъл, че сте говорили с мен; той съвсем правилно е предположил, че съм ви запознал със стандартните условия за обслужване в асоциацията…
— Но аз не съм член на асоциацията!
— Знам, знам. И обясних това на останалите членове на управителния съвет, но те настояха за някакъв вид компенсация. Не смятам че вие самият имате вина, но ни влезте в положението. За да сме справедливи към д-р Бидъл, трудно ще ни бъде да ви приемем в нашата асоциация.
— Какво ви кара да мислите, че ще пожелая да членувам в нея?
Той се обиди. — Не очаквах такова отношение от вас, господин Фрейзър. Асоциацията има нужда от хора вашия калибър. Във ваш собствен интерес е да се присъедините, тъй като скоро ще е трудно да намерите магьоснически услуги извън тези на членовете на асоциацията. Ние искаме да ви помогнем. Моля ви да не ни затруднявате.
Аз се изправих. — Май ще е е по-добре да заведете дело и съдът да реши проблема, господин Дитуърт. Това ми се струва най-приемливото разрешение.
— Съжалявам — каза той, поклащайки глава. — Това ще ви навреди, когато дойде време за обсъждане на кандидатурата ви.
— Каквото ще става, да става — късо казах аз и го изпратих до вратата.
След като си тръгна, аз се сдърпах със секретарката за нещо, което трябваше да е свършила вчера, след което трябваше да й се извиня. Поразходих се нагоре-надолу, макар че имаше маса работа за вършене. Беше ми неспокойно — нещата бяха започнали да ми лазят по нервите, а идиотското искане на Дитуърт май бе последната сламка, за да се побъркам окончателно. Не че щеше да спечели делото срещу мен, — това бе абсурдно — но все пак беше досадно. Бях чувал за китайското мъчение на няколко минути да ти пада капка на черепа. Точно така се чувствах.
Накрая звъннах на Джедсън и го поканих да обядваме заедно.
След обяда се почувствах по-добре. Джедсън ме успокои, както винаги, просто изслушвайки разказите ми относно моите неприятности. Когато дойде време за втората чаша кафе и цигара, бях почти годен за цивилизовано общуване.
Вървяхме пешком до магазина ми, обсъждайки евентуални промени. Русокосото момиче — бялата вещица от Джърси Сити — накрая бе успяло да се съсредоточи върху обувките, но все още имаше проблеми — от четиристотин чифта всички обувки бяха леви.
Тъкмо размисляхме върху причините за такъв малшанс, когато Джедсън каза: