Ройс го зашлеви в лицето и ние прегазихме през неговите чупливи бели кости. След нас то отново събра частите си в едно цяло, виейки в знак на подчинение, после изприпка пред нас и ни придружи чак до самия трон.
— Само така трябва да се отнасяш към тези същества — прошепна Джо на ухото ми. — Първо им избиваш зъбите и след това започват да те уважават.
Пред трона имаше площадка, на която се тълпяха черни вещици и магьосници, демони с отвратителни маски и други нечестивци. От лявата страна вреше котелът. От дясно част от дружината взимаше участие в пиршеството на вещиците. Извърнах глава при тази гледка. Точно пред трона, както бе обичаят, се играеше танцът на вещиците за забава на Козела. Няколко дузини мъже и жени — млади и стари, красиви и грозни — лудо подскачаха в невъзможни акробатични фигури.
Танцът свърши и те неохотно ни направиха път към трона.
— Какво виждам? Какво виждам? — дочу се флегматичен глас. — Моята малка сладурана! Ела и седни до мен, малка моя! Най-после идваш да подпишеш договора ли?
Джедсън ме сграбчи за ръката и аз реших да си замълча.
— Ще остана където съм! — отвърна Аманда с преливащ от презрение глас. — А за договора ти си знаеш по-добре.
— Тогава защо си тук? И с такава странна компания? — Той ни погледна от височината на трона си, удари се по косматото бедро и се разсмя гръмогласно. Ройс се размърда и заропта, главата на дядото гневно затрака зъби, а Серафин пръскаше слюнка.
Джедсън и Аманда за миг доближиха глави, след което тя отговори:
— Според договора с Адам, искам да ползвам правото си на оглед.
Той се засмя тържествуващо, а малките дяволчета около него запушиха уши.
— Ти си търсиш правата тук? Без договор?
— Не забравяй обичаите! — остро отвърна тя.
— А, да, обичаите! Щом се позоваваш на тях, нека така да бъде. И кого смяташ да търсиш?
— Не знам името му. Един от твоите демони, който си позволява прекалено много извън вашата сфера.
— Един от моите демони, и ти не знаеш името му? Имам седем милиона демона, хубавице моя. Един по един ли ще ги гледаш, или всички заедно? — Сарказмът му бе почти равен на нейното презрение.
— Всички заедно.
— Не искам някой да каже, че не съм изпълнил желание на гостенин. Ако прескочите напред — да видя сега — точно пет месеца и три дни, ще намерите господата строени за инспекция.
Не помня как стигнахме дотам. Имаше голяма кафява равнина и никакво небе. Строени по военному за преглед от великия си господар стояха демоните на Полусвета, легион след легион, редица след редица. Старият се придружваше от кабинета си. Джедсън ми ги посочи един по един: Лусифюж, първият министър; Сатаниака, маршал; Белзебуб и Левиатан, командири на фланговете; Ашторет, Абадон, Мамон, Тевтус, Асмодеус и Инкубус — падналите владици. Всеки от седемдесетте принца командваше дивизия и стоеше при подчинените си, като само дуковете и владиците придружаваха господаря си — Сатан Мекратриг.
Той все още изглеждаше като Козела, но придружаващите го приемаха всяка гнусна форма, която им хрумнеше. Асмодеус се бе накичил с три глави, всяка от тях различна и зловеща, излизащи от задницата на дебел дракон. Мамон наподобяваше отвратителна тарантула. Ашторет изобщо не мога да ви опиша. Само Инкубус напомняше за човек по външен вид, като единствена форма, позволяваща му да прояви похотливостта си.
Козелът погледна към нас.
— Хайде, по-бързо! Не сме тук за кефа ви.
Аманда не му обърна внимание и ни поведе към предния ескадрон.
— Върнете се обратно! — ревна той и ние наистина се върнахме, тъй като стъпките ни не водеха на никъде. — Забравяш обичаите. Първо заложници!
Аманда прехапа устни.
— Добре — съгласи се тя и се посъветва с Ройс и Джедсън. Дочух отговорът на Ройс на някакъв въпрос.
— Тъй като трябва да тръгна аз — каза той, — най-добре ще е аз да си избера с кого да тръгна. Дядо ми ме съветва да взема най-младия. Това е Фрейзър, разбира се.
— Какво значи това? — запитах аз, когато чух името си. Досега нарочно не бяха ме въвеждали в дискусиите си, но това вече явно ме засягаше.
— Ройс иска да тръгнеш с него да търсите Дитуърт — обясни Джедсън.
— И да оставя Аманда с тези демони? Не ми харесва.
— Мога да се грижа за себе си, Арчи — спокойно каза тя. — Щом д-р Уъртингтън смята за нужно, най-добре ще ми помогнеш като тръгнеш с него.
— А какво е това за заложниците?
— След като потърсихме правото на оглед — поясни ми тя, — ще трябва да доведете Дитуърт, или край на заложниците.
Джедсън ме заговори преди да успея да протестирам.