Когато Макси взел своята отпуска, прескочил до Портърфийлд да се види със зет си; може и да е бръснал клиентите му — нали точно тъй моряците си прекарват отпуските: гребат лодки в изкуствени езера. Зет му казал, че Хокшоу наистина е работил при него, не си взел отпуска до април, тогава заминал и повече не се вестил. „Работил е в Боливар, Тенеси и във Флорънс, Алабама — все за по една година и после напускал. И не се връща. Само почакай и ще видиш“ — казал зет му.
Макси разказваше как се върнал и най-сетне попитал Хокшоу защо е работил по една година в шест различни града на три щата, Алабама, Тенеси и Мисисипи. „И защо напускаш? Ти си добър бръснар, един от най-добрите детски бръснари, които съм виждал. Защо напускаш?“ А Хокшоу отвърнал: „Просто обикалям.“
Дошъл април и той си взел двете седмици. Обръснал се, стегнал мукавения куфар и взел северния влак. „На гости, а?“ — попитал го Макси. „Наблизо“ — казал Хокшоу.
Заминал, значи, с шевиотения костюм и черната папионка. Макси ми каза как след два дни разбрал, че Хокшоу изтеглил от банката всичките си спестявания за годината. Живеел под наем у мисиз Кауън, ходел на църква и никакви пари не харчел. Тютюн дори не пушел. Ето защо Макси и Мат, пък и аз бяхме сигурни, че всеки в Джеферсън си е мислел едно и също: събирал е човекът сили цяла година и сега ще го удари на интимни преживявания сред охолствата на Мемфис. При мисиз Кауън живееше и Мич Юинг, от товарната магазия на гарата. Той съобщил на Макси, че Хокшоу си взел билет само до първото разклонение. А оттам можело да се отиде или до Мемфис, или до Бирмингам, или до Ню Орлеанз. „Абе нали го няма! — казал Макси. — Помнете ми думата, тоз човек ние повече няма да го видим.“
Така мислели всички, докато не минали две седмици. На петнайсетия ден Хокшоу влязъл в дюкяна точно навреме, като че изобщо не е отсъствал от града, свалил си сакото и почнал да си точи бръсначите. Никому не казал къде е бил. Наблизо — това било всичко.
Понякога си мислех дали да не им кажа. Отбивах се в Джеферсън и го намирах все там, зад стола. И все същият си беше, не остаряваше в лице — нещо като косата на Сюзан Рийд, и тя не си промени цвета, с какво ли не я маза. Стои си на мястото, завърнал се от отпуската си „наблизо“, пести пари за идната година, ходи на църква в неделя и винаги има кесийка ментови бонбони за дечурлигата, които идваха да ги подстригва; и така, додето не стане време отново да грабне мукавения куфар, да изтегли годишните си спестявания и да се върне в Дивижън, за да плати вноската по ипотеката и да почисти къщата.
По някой път не го сварвах в Джеферсън и тогава Макси ми разказваше как подстригвал косата на Сюзан Рийд, кълцал каквото кълцал, а после й държал огледалото да се огледа, като че ли е актриса. „Не й взима пари — беше се обадил Мат. — Вместо нея, той дава от джоба си.“ „Негова работа — беше рекъл Макси. — Мен ме интересува четвърт доларът. Хич не ме е грижа откъде идва.“
Може би, ако беше пет години по-късно, щях да им кажа: „Това е било нейната цена.“ Защото накрая белята не закъсня. Или поне така разправяха. Не знам. Знам само едно: повечето от тия, дето одумват момичетата и жените, го правят или от завист, или да си отмъстят, едните не са посмели, а другите не са успели. Но през един април, когато го нямало, взели да шушукат как най-после си намерила майстора и как се опитала сама да се оправи с терпентин и се разболяла.
Както и да е, около три месеца не я виждали по улиците; някои казваха, че била в болницата в Мемфис. Когато отново се появила в дюкяна, седнала при Мат, макар че в тоя момент столът на Хокшоу бил свободен, сякаш си е решила да му прави напук. Макси разправяше, че приличала на изрисуван призрак, излиняла и с лош вид, въпреки пъстрите дрехи и прочие. Но като седнала при Мат, изпълнила цялата бръснарница с приказки, със смях, с парфюми и е дългите си, като че разголени нозе. Хокшоу се направил на много зает около празния си стол.
Понякога си мислех: да им обадя ли? Но никому нищо не казах, освен на Гейвин Стивънз. Той е областен прокурор, умен човек, не е от ония юристи, дето все ум раздават и си пазят службицата. Учил е в Харвард, а когато здравето ми се влоши (бях книговодител в една банка в Гордънвил, разболях се и като се връщах у дома след болницата, се запознах с него във влака от Мемфис), той именно ми предложи да се заловя с търговско пътничество и ми намери сегашната работа. Разказах му всичко още преди две години. „А сега момичето му е сърдито, пък той е твърде стар тепърва да търси друго, да го изучи, да го възпитава — казах му аз. — Някой ден ще изплати ипотеката, ще пристигнат ония Старнзови от Алабама да си вземат къщата и с него е свършено. И какво ще прави тогава?“