„Не знам“ — каза ми Стивънз.
„Да не вземе и той да умре?“ — казах аз.
„И това може“ — каза Стивънз.
„Добре — рекох аз, — та нима е първият, който се хвърля на вятърни мелници?“
„Нито пък е първият, който ще умре“ — каза Стивънз.
III
Миналата седмица бях в Дивижън. Беше сряда. Погледнах къщата и какво да видя — току-що боядисана. Собственикът на магазина ми каза, че Хокшоу направил и последната вноска. Ипотеката на Старнз беше изплатена.
— Сега Старнз от Алабама може да дойде и да си я вземе — каза той.
— И все пак Хокшоу изпълни обещанието си пред нея, пред мисиз Старнз — рекох аз.
— Хокшоу ли? — каза той. — Така ли му викат? Ей, да пукна! Хокшоу. Виж ти!
Три месеца по-късно се отбих в Джеферсън. Като минавах покрай бръснарницата, надникнах, без да спирам. Зад стола на Хокшоу стоеше друг млад човек. „Интересно дали Хокшоу си е оставил кесийката с ментовите бонбони“ — казах си, но не спрях. Замислих се. Значи, най-сетне си е заминал. Чудех се къде ли ще бъде, когато го настигне старостта и вече не ще може да се мести; дали няма да умре зад стола в някоя малка забутана бръснарница от три стола, по риза, с папионка и панталони от син шевиот?
Продължих, видях се с моите клиенти, обядвах и следобед посетих Стивънз в кантората му.
— Видях, че си имате нов бръснар в града — казах.
— Да — рече Стивънз. Погледна ме, после добави: — Ти не чу ли?
— Какво да чуя? — казах аз. А той отвърна очи.
— Получих ти писмото — рече той, — в което пишеш, че Хокшоу изплатил ипотеката и боядисал къщата. Разкажи!
И аз му разказах как съм бил в Дивижън един ден след като Хокшоу си е заминал оттам. Как говореха за него на верандата пред магазина и се питаха кога ли ще се появят роднините от Алабама. Къщата боядисал собственоръчно, почистил и двата гроба; според мен не е искал да безпокои Старнз и затуй не почистил и неговия. Отидох да ги видя. Дори плочите беше измил, а на гроба на момичето оставил ябълково клонче, цялото в цвят. И тъй като хората много говореха, стана ми интересно и отидох и аз да видя къщата отвътре. Продавачът имаше ключ и не вярваше Хокшоу да се разсърди.
Вътре беше чисто като в болница. Печката лъсната, сандъкът за дърва — пълен. Продавачът ми каза, че Хокшоу правел това всяка година — пълнел сандъка с дърва. „Роднините от Алабама сигурно ще останат доволни“ — подхвърлих аз. Върнахме се в гостната. В единия ъгъл имаше хармониум, лампа и една библия на масата. Лампата беше чиста, стъклото лъснато, изобщо не миришеше на газ. Над камината, като картина, висеше обрамчено разрешителното за встъпване в брак с дата 4 април 1905 г.
„Тук държи сметките по ипотеката“ — каза ми продавачът (казва се Бидуел), приближи масата и отвори библията. На първата страница в две колони имаше данни за раждания и за смърти. Името на момичето било Софи. Намерих го в колоната за ражданията, а в колоната на умрелите беше предпоследно, написано от мисиз Старнз. Изглежда й е отнело най-малко десет минути да го напише. Имаше следния вид:
Софи Старнз Починала 16 април 1905 година.
Последното име бе написано от самия Хокшоу — чисто и красиво, сякаш писано от счетоводител:
Мисиз Уил Старнз. 23 април 1916 г.
„Сметките са накрая“ — каза Бидуел. Обърнахме страниците и те там, всичките сметки, грижливо водени от самия Хокшоу. Започваха със 16 април 1917 г., 200 долара. Следващата е била нанесена, когато е направил следващата вноска в банката: 16 април 1918 г., 200 долара; 16 април 1919 г., 200 долара; 16 април 1920 г., 200 долара и тъй нататък до последната — 16 април 1930 г., 200 долара. После бе събрал числата в колонката и отдолу бе написал:
Изцяло платени. 16 април 1930 г.
Приличаше ми на изречение, написано в тетрадката на някой стар търговски колеж, сякаш перото, без да го пита, бе изляло от себе си всички тия завъртулки. Не изглеждаше написано със самохвалство; чисто и просто бе някак приповдигнато, особено краят, като че е изтекъл от перото, преди той да е успял да го спре.
— Значи е направил каквото й е обещал — каза Стивънз.
— Точно това казах и на Бидуел — рекох аз.
Но Стивънз продължи, сякаш не беше ме чул:
— Значи, сега старата госпожа може спокойно да почива. Предполагам, че перото е искало да каже тъкмо това, когато не е послушало ръката му: че сега прахът й може да почива в мир. А той не е на повече от четирийсет и пет. Едва ли е по-стар, но какво пък, когато е писал най-отдолу „изцяло платени“, под ръката му бавни и тъмни са преминали годините и отчаянието…