— Само дето това момиче му се разсърди — казах аз. — Четирийсет и пет не са малко тепърва да търси друго. Току-виж станал на петдесет и пет.
Стивънз ме изгледа.
— Мислех, че си чул — каза той.
— Да — отвърнах аз, — нали минах покрай дюкяна и погледнах. Знаех си, че няма да го има. През цялото време си знаех, че ще се премести, веднага щом изплати ипотеката. Може би изобщо не е разбрал за момичето. Или пък е знаел, но му е било все едно.
— Мислиш, че не е знаел?
— Не виждам какво е можел да стори. Знам ли? Вие какво мислите?
— Не зная. И не ми се ще да зная. Зная нещо друго, много по-хубаво.
— Какво е то? — попитах аз. Той ме гледаше. — Непрекъснато ми разправяте, че не съм чул нещо-си. Какво не съм чул?
— За момичето — каза Стивънз. — Вечерта, когато Хокшоу се върна от последната си отпуска, двамата се венчаха. И този път я взе със себе си.