Нийл Шустърман
Косачи
Дъгата на косата #1
На Олга (Лудовика) Ньодвед,
далечна приятелка и почитателка
Благодарности
Създаването на роман е нещо повече от усилията на автора му — много хора са ангажирани с довеждането му до успешен краен продукт и всеки един от тях заслужава признание за приноса си.
На първо място това са моят редактор Дейвид Гейл и помощник-редактор Лиз Коснар, както и всички в „Саймън & Шустър“, които ми оказаха и продължават да ми оказват невероятна подкрепа: Джъстин Чанда, Джон Андерсън, Ан Зафиан, Кейти Хършбъргър, Мишел Лио, Кандис Грийн, Криста Восен, Криси Но и Катрина Грувър са само част от тях. Не мога да не назова Клои Фолия, затова, че изработи една от най-любимите ми корици!
Благодаря на Барб Соубъл, секретарката ми, която поддържа живота ми организиран; на Мат Лури, който менажира уебсайта ми и изгради присъствието ми в социалните мрежи.
Благодаря на литературния ми агент Андреа Браун; на агента ми за авторски права в чужбина Тарин Фейджърнес, на агентите ми в развлекателната индустрия Стив Фишър и Деби Дойбъл-Хил от агенция АРА; на менажера ми Тревър Енгълсън; на адвокатите, изготвящи договорите ми, Шеп Роузънман и Дженифър Джъстман, както и на адвокатите ми за търговската марка Дов Шърцър и Мат Смит.
Докато пиша това, „Косачи“ се подготвя за игрален филм и бих искал да изкажа благодарност на всички, занимаващи се с проекта, включително на Джей Айрланд от „Блу Грас Филмс“ и на Сара Скот и Мика Прайс от „Юнивърсъл“.
Моите безкрайни и специални благодарности към децата ми Брендън, Джаръд, Джоел и Ерин — които винаги ме държат във форма и млад и постоянно имат провокиращи коментари и предложения. То се знае, и към леля ми Милдред Алтман, която е силна и енергична на нейните осемдесет и осем години и е прочела всяка една от книгите ми!
Благодаря ви на всички! Тази поредица обещава да бъде много вълнуващо приключение! Радвам се, че сте част от нея!
Първа част
Роба и пръстен
1.
Слънцето не помръкна
Задължени сме по закон да пазим архив за невинните, които елиминираме.
А както аз виждам нещата, всички са невинни. Дори и виновните. Всеки е виновен за нещо и всеки пази у себе си спомен за детска невинност, без значение колко от слоевете на живота са се натрупали върху нея. Човечеството е невинно; човечеството е виновно — и двете безспорно са истина.
Задължени сме по закон да пазим архив.
Започва се още от първия ден на стажа — но официално не го наричаме „елиминиране“. Не е коректно нито в социален, нито в морален план. Това е и винаги е било Прибирането — по-съвременно название на „баберкуване“, при което в древни времена бедните са следвали фермерите и са опосквали зърното, останало след жътва. Най-ранната форма на благотворителност. Работата на Косача е аналогична. Обяснява се на всяко дете, щом порасне достатъчно, за да разбира, че Косачът върши жизненоважна работа за обществото. Мисията ни е най-близкият пример за свещенодействие, познат в модерния ни свят.
Вероятно точно затова законът ни задължава да поддържаме архив. Общественодостъпен дневник, свидетелстващ кой никога няма да умре, кой предстои да бъде роден, както и защо ние, човешките същества, вършим това, което вършим. Инструктирани сме да записваме не само делата си, но и чувствата, тъй като трябва да се знае, че имаме чувства. Разкаяние. Съжаление. Непоносима скръб. Та ако не изпитвахме подобни чувства, що за чудовища бихме били?
Косачът пристигна късно през един студен ноемврийски следобед. Цитра седеше на масата в трапезарията и се мъчеше над особено трудна задача по алгебра — разместваше променливите, не успяваше да определи X или Y, когато тази нова и доста по-неприятна променлива нахлу в уравнението на живота ѝ.
В апартамента на семейство Теранова често идваха гости, затова позвъняването на входната врата не предизвика лошо предчувствие — слънцето не помръкна, никой не предусети приближаването на смъртта към прага им. Вероятно беше редно Вселената да отправя подобни предупреждения, но на фона на цялостната картина Косачите не бяха по-необикновени от събирачите на данъци. Появяваха се, вършеха неприятната си работа и си тръгваха.
Майка ѝ отвори. Цитра не видя посетителя, тъй като отначало вратата препречваше погледа ѝ към него. Забеляза как майка ѝ внезапно се скова, сякаш кръвта във вените ѝ замръзна. Като че ли, ако бъдеше побутната, щеше да падне на пода и да се пръсне на парченца.