Свещеното острие запази мълчание известно време. Цитра не вдигна поглед към него.
— Изучих практика от Епохата на смъртните — информира я той. — Тя включва набор от процедури, разработени за откриване на истината. Струва ми се, че се произнася „из-тезание“. Изисква изключването на нанитите ти и упражняване на високо ниво на физически страдания, докато най-сетне признаеш истината за онова, което си сторила.
Цитра не продума. Все още не можеше да осмисли случващото се. Не знаеше дали някога ще успее.
— Моля те, не ме разбирай погрешно — продължи Ксенократ. — Нямам намерение да те подлагам на из-тезание. Това е просто краен вариант. — След това извади друг лист хартия и го остави на бюрото си. — Ако подпишеш тези признания, можем да избегнем други неприятни моменти от Епохата на смъртните.
— Защо да подписвам каквото и да е? Вече бях изправена на съд и… каква беше думата? Бях осъдена.
— Признанията ще премахнат всички съмнения. Всички ние ще спим доста по-спокойно, ако заличиш колебанията си. — Сега вече Ксенократ се усмихна съчувствено.
— Какво ще се случи, ако подпиша?
— Е, Косач Фарадей ти е осигурил имунитет поне до Зимния конклав. Имунитетът не може да бъде отменен дори и в случаи като този. Ето защо ще бъдеш поставена в изолация дотогава.
— В какво?
— Наричали са го затвор. Все още има няколко изоставени подобни съоръжения, но все ще се намери място за единствения ни затворник. Щом дойде време за Зимния конклав и приятелят ти Роуан бъде ръкоположен, както е предвидено, той ще извърши Прибирането. Предвид всичко, което вече ни е известно, съм сигурен, че няма да има резерви да го извърши.
Цитра погледна скръбно листа пред себе си.
— Не мога да го подпиша — рече тя.
— О, да, разбира се, ще ти трябва писалка. — Той потърси из многобройните джобове на златните си одежди, докато не откри една. Постави я пред нея, а междувременно през съзнанието на Цитра преминаха повече от пет начина, по които би могла да го повали и да го остави мъртъв или поне обездвижен. Но какъв смисъл щеше да има? В съседната стая присъстваха служители от Гвардията на Острието, а през прозореца виждаше още от тях на предната веранда.
Ксенократ внимателно постави писалката близо до нея, а след това извика Мандела като свидетел на подписа ѝ. Щом вратата на бунгалото се отвори, Цитра осъзна, че има само един изход от тази ситуация. Можеше да направи само едно. Може би нямаше да ѝ осигури друго, освен време, но точно сега то беше най-ценният ѝ ресурс на този свят.
Престори се, че посяга към писалката, но вместо това замахна с две ръце в другата посока и ги стовари върху шкембето на Ксенократ.
Свещеното острие се преви и изпъшка, а тя скочи от стола си и се хвърли с рамо към Мандела, който падна по гръб през предната врата. Цитра коленичи над него и на мига се оказа обградена от цял куп пазачи. Сега ѝ бяха нужни всичките ѝ умения. Ръцете ѝ бяха в белезници, но в Бокатор се използваха повече лакти и крака, отколкото длани. Не беше нужно да осакатява служителите на реда, а само да ги обезоръжи и да ги накара да изгубят равновесие. Един хукна към нея с електрошокова палка, но момичето я изрита от ръката му. Друг имаше палка, ала ударът му беше неточен, тъй като Цитра се наведе и използва момента на замаха му, за да го удари в гърба. Двама други не си губеха времето с оръжия — нападнаха я, разперили ръце, атакуваха я като по учебник. Тя легна на моравата, опъна крака и ги покоси като карфици. След това побягна.
— Няма къде да избягаш, Цитра! — провикна се Ксенократ.
Но грешеше.
Концентрира цялата си сила и скорост в краката си и хукна през моравата на покрива. Нямаше предпазен парапет, тъй като Ксенократ не искаше нищо да пречи на гледката му.
Цитра приближи ръба и вместо да забави темпото, ускори крачка, докато тревата под краката ѝ не изчезна и под нея не останаха само сто и деветнайсет етажа въздух. Вдигна вързаните си с белезници ръце над главата, лицето ѝ се изкриви заради вятъра и неприятното усещане от свободното падане, изпъна крака и се предаде на гравитацията. Призова цялата си решителност, преди животът ѝ да приключи за втори път тази седмица, сега несъмнено с най-доброто размазване в историята.
Беше неочаквано и неприятно, но не променяше нищо. Ксенократ дори не отиде до ръба. Само щеше да си изгуби времето.
— У това момиче има жар — призна Мандела. — Наистина ли мислиш, че работи за тоналния култ?
— Съмнявам се, че някога ще узнаем мотивите ѝ — отговори му Ксенократ. — Но като я премахнем, със сигурност ще помогнем на Форума на Косачите да се излекува.