някой камион.
Знам. Ужасно съжалявам
за това…
Да, ясно ми е. Открих,
че човешките същества
се учат от грешките си
също толкова често,
колкото и от добрите
си постъпки. Завиждам
ви, тъй като не мога
да допускам грешки.
Това означава, че
развитието ми
е ограничено.
Предполагам, ще трябва
да приемеш, че винаги си
права. Също като майка ми.
Сигурна съм, че тази
абсолютна правота
вероятно ти се вижда
ужасно скучна, но аз
не познавам друго.
Трябва да разбера какво се
е случило с Косач Фарадей.
Да отговоря на този
въпрос, би било грубо
разрешаване на проблем,
свързан с Косачи.
Ще замълча с болка,
но трябва да го направя.
Ти си Бурята. Притежаваш
най-голямата мощ…
не можеш ли да откриеш
друга разхлабена брънка?
Един момент.
Един момент.
Един момент.
Защо виждам плажна топка?
Извинявай. По-ранното
програмиране от времето,
преди да добия съзнателност,
ме преследва като сянка.
Току-що заредих предвидими
алгоритми и всъщност
има нещо, което
мога да споделя с теб,
тъй като открих, че
шансът сама да стигнеш
до него е сто процента.
Значи можеш да ми кажеш
кой е отговорен за случилото
се с Косач Фарадей?
Да, мога.
Джералд ван дер Ганс.
Почакай… кой?
Довиждане, Цитра.
Надявам се отново да си
поговорим.
Но за целта трябва да
съм мъртва.
Сигурна съм, че можеш да
го уредиш.
31.
Пристъп на невероятна глупост
При все че във Форума на Косачите има само десет твърдо установени закона, там има много приети конвенции. Най-мрачно ироничната сред тях е разбирането, че никой, който го иска, не може да бъде подложен на Прибиране. Идеята, че наистина е възможно да желаеш да приключиш живота си, е напълно чужда за повечето постмортални, тъй като не сме в състояние да изпитаме степен на болка и отчаяние, белязали тъй силно Епохата на смъртните. Нанитите ни, отговарящи за емоциите, ни предпазват от униние. Само ние — Косачите, които можем да изключваме тези нанити, сме способни да достигнем до нежелание да продължим съществуването си.
И все пак…
Веднъж една жена потропа на вратата и поиска да я избера за Прибирането. Никога не отпращам посетители, затова я поканих да влезе и изслушах историята ѝ. Съпругът ѝ от повече от деветдесет години бил избран за Прибирането пет години по-рано. Сега тя предпочиташе да бъде с него, където и да се намира той, а ако не беше никъде, поне щяха да бъдат никъде заедно.
— Не съм нещастна — каза ми тя. — Просто… приключих.
Но безсмъртието по дефиниция означава, че никога не приключваме, докато някой Косач не реши. Вече не сме временни — само чувствата ни са такива.
Не видях окончателен застой у тази жена, затова вместо да извърша Прибирането, ѝ предложих да целуне пръстена ми. Щеше незабавно и безвъзвратно да получи имунитет — поне една година нямаше да мисли повече за Прибирането.
Натъкнах се на нея след около десетилетие. Беше преминала през подмладяване, върнало я до възраст под трийсет години. Беше се омъжила повторно и очакваше дете. Благодари ми, задето съм била достатъчно мъдра да знам, че изобщо не е „приключила“.