— Бурята не разговаря с Косачи, мила.
— Още бях мъртва… и ми каза едно име. На човека, убил Косач Фарадей… — Но плаващите пясъци я погълнаха, преди да може да допълни нещо.
Цитра се събуди в хижа и веднага си помисли, че всичко може да е било халюцинация. Бурята, възстановителният център, пътуването с колата в снега. За момент ѝ се стори, че все още се намира в жилището на Ксенократ на покрива и чака „из-тезанието“ да започне. Но не… светлината там беше различна, а и дървото в тази хижа бе в по-светъл нюанс. През прозореца виждаше заснежените върхове по-близо, отколкото преди, но беше престанало да вали.
Косач Кюри се появи няколко минути по-късно с поднос и купа със супа, от която се виеше пара.
— Добре, събудила си се. Надявам се, че си оздравяла достатъчно през последните няколко часа, че да бъдеш на себе си и не толкова окаяна.
— На себе си, да. По-малко окаяна, не. Просто различна по вид окаяност.
Цитра се надигна до седнало положение — вече се чувстваше малко по-стабилна — и Косач Кюри постави подноса в скута ѝ.
— Пилешка супа, приготвена по рецепта, преминала през повече поколения, отколкото някой може да преброи — оповести тя на Цитра.
Супата изглеждаше доста обикновена, но в средата имаше нещо кръгло, наподобяващо луна.
— Какво е това?
— Най-вкусната част — отвърна Косач Кюри. — Пелмен, приготвен от трохи ръчен хляб.
Цитра опита супата. Беше ароматна, а подобното на луна топче — великолепно. Успокояваща храна, помисли си Цитра, тъй като някак я накара да се изпълни с покой отвътре навън.
— Баба ми казваше, че наистина може да излекува настинка.
— Какво е настинка? — попита Цитра.
— Предполагам, някоя смъртоносна болест от Епохата на смъртните.
Беше невероятно, че някой, живял само две поколения преди Косач Кюри, може да знае какво е да си смъртен — да се тревожиш за живота си всеки ден и да знаеш, че смъртта е по-скоро даденост, отколкото изключение. Цитра се замисли какво ли би си помислила бабата на Косач Кюри за днешния свят, в който вече нямаше какво да се лекува със супата ѝ.
Щом приключи с яденето, Цитра събра сили за онова, което знаеше, че трябва да каже на Косача.
— Има нещо, което трябва да знаете — започна Цитра. — Ксенократ ми показа текст, за който настояваше, че е бил писан от Косач Фарадей. Почеркът беше неговият, но не мога да си представя, че е излязъл изпод неговата ръка.
Косач Кюри въздъхна.
— Боя се, че наистина го е направил.
Цитра не го очакваше.
— Значи сте го видели?
Косач Кюри кимна.
— Да, видях го.
— Но защо би написал нещо подобно? Той твърди, че съм искала да го убия. Че кроя коварни планове. Нищо от това не е истина!
Косач Кюри леко се усмихна на Цитра.
— Не е имал предвид теб, Цитра — обясни тя. — Написал го е за мен.
— Когато Фарадей беше още само младши Косач — едва на двайсет и две години — той ме взе за стажант — разказа ѝ Косач Кюри. — Аз бях на седемнайсет, изпълнена с бунтарско възмущение към свят, който все още преминаваше през родилните мъки на трансформацията. Безсмъртието беше факт едва от петдесет години. Все още имаше раздори, политическо позиране и дори страх от Бурята. Можеш ли да си го представиш?
— Страх от нея? Кой изобщо би могъл да изпитва страх от Бурята?
— Хората, които имаха най-много за губене. Престъпници. Политици. Организации, процъфтяващи чрез потисничество над другите. Въпросът бе, че светът още се променяше, а аз исках да спомогна да се промени по-бързо. И двамата с Косач Фарадей имахме сходни възгледи и подозирам, че тъкмо заради това ме избра. И двамата бяхме водени от копнеж да използваме Прибирането за разширяване на пътя към човечността.
— О, трябваше да го видиш по онова време, Цитра. Живяла си с него единствено като старец. Той искаше да остане такъв, за да се предпази от изкушенията на страстта на по-младите мъже. — Косач Кюри се усмихна, докато говореше за някогашния си ментор. — Спомням си как стоях пред вратата му нощем, слушах го, докато спи. Помня, че бях седемнайсетгодишна. Дете в много отношения. Мислех си, че съм влюбена.
— Почакайте… били сте влюбена в него?
— Бях заслепена. Фарадей беше изгряваща звезда, взела ококорено момиченце под крилото си. При все че по онова време избираше за Прибирането само злодеи, той го извършваше с такова състрадание, че разтапяше сърцето ми. — Тогава погледът ѝ стана малко глуповат, което беше нетипично за Косач Кюри. — Една вечер действително се опитах да се вмъкна в стаята му, решена да се пъхна в леглото му и да бъда с него. Но той ме залови на местопрестъплението. Измислих някакво глупаво извинение да съм в спалнята му. Че съм искала да допълня чашата му или нещо от сорта. Не ми повярва дори за миг. Знаеше, че кроя нещо, а аз не можех да го погледна в очите. Бях убедена, че знае — че е мъдър и може да погледне в душата ми. Но на двайсет и две той беше също толкова неопитен в тази сфера. Нямаше ни най-малка представа какво всъщност се случва.