— Е, според теб кой ни покани? — попита Цитра веднага щом лампите светнаха за първия антракт. И Роуан нямаше никаква представа, също както и тя, затова започнаха да споделят в опит да открият основа за вероятна теория. Освен че и двамата бяха шестнайсетгодишни, имаха твърде малко общи неща. Тя беше от града, той от предградията. Нейното семейство беше малко, а неговото — голямо, професиите на родителите им не можеха да се различават повече.
— Какъв е генетичният ти индекс? — попита той. Доста личен въпрос, но може би имаше някаква връзка.
— 22-37-12-14-15.
Той се усмихна.
— Трийсет и седем процента африкански корени. Браво на теб! Не е малко!
— Благодаря.
Той ѝ каза, че неговият е 33-13-12-22-20. Прииска ѝ се да го попита дали знае подиндекса на „другия“ си компонент, тъй като двайсет процента си беше цифра, но ако не го знаеше, въпросът би го смутил.
— И двамата имаме дванайсет процента паназиатски корени — отбеляза той. — Възможно ли е да е свързано с цялата история? — Но той просто се хващаше за сламката — беше обикновено съвпадение.
Тогава, в самия край на антракта, отговорът се появи пред тях в ложата.
— Радвам се да видя, че сте се запознали.
Макар да бяха изминали няколко месеца от срещата им, Цитра веднага го разпозна. Почитаемият Косач Фарадей не беше някой, който се забравя така лесно.
— Вие? — възкликна Роуан сухо, та не остана тайна, че и той има преживелици с Косача.
— Щях да се появя по-рано, но бях зает… с други дела.
Той не навлезе в подробности, което зарадва Цитра. Въпреки това присъствието му нямаше как да вещае нещо добро.
— Поканихте ни тук за Прибирането.
Не беше въпрос, а излагане на факт, тъй като Цитра беше убедена, че е така… докато Роуан не се намеси:
— Не мисля, че става въпрос за това.
Косач Фарадей не понечи да отнеме живота им. Вместо това придърпа един свободен стол и се настани до тях.
— Ложата ми бе предоставена от директорката на театъра. Хората все си мислят, че щедростта им към Косачите ще ги предпази от Прибирането. Нямах никакво намерение да я елиминирам, но сега тя си мисли, че подаръкът ѝ е изиграл роля.
— Хората вярват в това, в което им се иска да вярват — заяви Роуан авторитетно, което накара Цитра да допусне, че е наясно с въпроса.
Фарадей посочи съм сцената.
— Тази вечер гледаме спектакъл за човешката глупост и трагедия — каза той. — Утре ще ги преживеем.
Завесата се вдигна за второ действие, преди да е успял да обясни какво има предвид.
В продължение на два месеца Роуан беше училищният парий — прокуден с непреклонна жестокост. Макар обикновено подобни истории да следват определен модел и след това да отшумяват във времето, този път случаят не беше такъв — отнасяше се до Прибирането на Коул Уитлок. Последвалите футболни мачове сипваха щедра доза сол във всеобщата рана, а фактът, че всеки от тези мачове беше изгубен, удвояваше болката. Роуан никога преди не се беше славел с особена популярност, нито пък беше ставал субект на присмех, а сега го пресрещаха и редовно го ступваха. Остана изолиран и дори приятелите му целенасочено го отбягваха. Тайгър не правеше изключение.
— Ще стана виновен по подразбиране, човече — беше му признал Тайгър. — Усещам болката ти, но не искам да я преживявам.
— Неприятна ситуация — бе отбелязал директорът на Роуан, когато се отби при медицинската сестра, но се наложи да изчака обедната почивка, преди тя да промие новите поражения. — Може да помислиш за смяна на училището.
И един ден Роуан се поддаде на напрежението. Изправи се върху една маса в стола и каза на всички лъжите, които им се искаше да чуят.
— Този Косач беше мой чичо — обяви той. — Аз му казах да прибере тъкмо Коул Уитлок.
Разбира се, повярваха на всяка негова дума. Хлапетата започнаха да го освиркват и да го замерят с храна, но той продължи:
— Искам да знаете, че чичо ми отново ще дойде… и ме помоли да избера следващия субект за Прибирането.
Изведнъж замерянето с храна престана, вече не го гледаха кръвнишки и като с магическа пръчка побоите секнаха. След празнината остана… на практика празнина. Никой повече не го погледна в очите. Даже учителите вече не смееха да го погледнат — някои от тях дори започнаха да му пишат отлични оценки, когато беше за много добър или добър. Роуан започна да се чувства като призрак в собствения си живот и премина към съществуване в сляпата точка на света.