— Няма да ви нараня — успокои я той. — Никой не пази главния вход. Ако побързате, ще се измъкнете. Вървете!
Тя не се поколеба. Хукна веднага. Роуан можеше само да се надява, че няма да се натъкне на друг Косач по пътя си.
После зави зад ъгъла и видя човек, свит зад една колона, разтърсен от ридания. Не беше някой от тоналистите. Беше Косач Волта. Мечът му лежеше на земята. Жълтата му роба беше изцапана в алено, с блестяща и хлъзгава кръв бяха облени и ръцете му. Щом видя Роуан, той се извърна встрани и захлипа още по-силно. Роуан коленичи до него. Стискаше нещо в ръка. Не беше оръжие, а друго.
— Свърши — промълви Волта почти шепнешком. — Вече свърши.
Съдейки по звуците, които се носеха из целия комплекс, изобщо не беше свършило.
— Какво се случи, Алесандро? — попита Роуан.
Тогава Волта вдигна измъчен поглед, като на човек, обречен на вечно проклятие.
— Мислех си… мислех, че е офис. Или може би склад. Че ще вляза там, ще заваря най-много двама души. Ще извърша Прибирането възможно най-безболезнено и ще продължа. Така си мислех. Но не беше офис. Нито пък склад. Беше класна стая.
Той отново захлипа и продължи:
— Имаше повече от десет деца. Криеха се. Криеха се от мен, Роуан. Но имаше едно момче. Излезе напред. Учителят се опита да го спре, но то излезе напред. Не се боеше. Вдигна един от глупавите им камертони. Държеше го така, сякаш ще ме прогони с него. „Няма да ни нараниш“, каза ми то. След това го удари в чина, за да зазвъни, и отново го вдигна към мен. „Според силата на тона няма да ни нараниш“, настоя. И беше напълно убедено, Роуан. Вярваше в силата му. Вярваше, че тя ще го защити.
— Какво направи ти?
Волта затвори очи и думите му прозвучаха като ужасяващ писък:
— Прибрах го… прибрах всички тях.
После разтвори окървавената си длан и показа малкия камертон на момчето. Падна на земята с тихо фалшиво дрънчене.
— Какви сме ние, Роуан? Какви сме ние, по дяволите? Не може да е редно да сме такива.
— Не е. Никога не е било. Годар не е Косач. Може и да има пръстен, може да има лиценз за Прибирането, но не е Косач. Той е убиец и трябва да бъде спрян. Можем да намерим начин да го спрем, аз и ти!
Волта поклати глава и погледна кръвта върху дланите си.
— Свърши — повтори. После пое насечено дъх и изведнъж възвърна спокойствието си. — Свърши и аз се радвам, че е така.
В този момент Роуан разбра, че кръвта по ръцете на Волта не е от жертвите му. Беше от китките на самия Волта. Разрезите бяха назъбени и дълги. Бяха направени съвсем целенасочено.
— Алесандро, не! Не биваше! Трябва да се обадим за линейка дрон. Не е прекалено късно.
Но и двамата знаеха, че е.
— Всеки Косач има правото да упражни Самоприбирането. Не можеш да ми го отнемеш, Роуан. Дори не опитвай…
Кръвта вече бе навсякъде, обагрила снега във вътрешния двор. Роуан нададе вой. Никога не се беше чувствал толкова безпомощен.
— Съжалявам, Алесандро. Толкова съжалявам…
— Истинското ми име е Шон Добсън. Ще ме наричаш ли така, Роуан? Ще ме наричаш ли с истинското ми име?
Роуан промълви през сълзи.
— Беше… беше чест да те познавам, Шон Добсън.
Той се облегна на Роуан, едва държеше главата си изправена, а гласът му ставаше все по-немощен.
— Обещай ми да бъдеш по-добър Косач, отколкото бях аз.
— Обещавам, Шон.
— Тогава може би… може би…
Но каквото и да искаше да каже, то се стопи в последната му капка живот. Той отпусна глава върху рамото на Роуан, докато далечните викове на агония изпълваха мразовития въздух.
36.
Тринайсетото елиминиране
Всеки ден се моля, както са го правили предците ми. Някога са се молили на богове, които са допускали грешки и са били непостоянни. След това на един Господ, който е отсъждал строго и страховито. След това на любящ и прощаващ Бог. Най-накрая пред безименна сила.
Но на кого може да се моли безсмъртен човек? Нямам отговор на този въпрос и въпреки това извисявам глас в празното пространство с надежда да достигне до по-далечно място от дълбините на душата ми. Моля за напътствия. И кураж. И се моля — о, как се моля! — никога да не стана безчувствен към смъртта, която ми се налага да причинявам, че да я приемам за нещо нормално. Банално.
Най-изконното ми желание за човечеството не е мир или удобства и радост. То е да продължим да умираме по малко в себе си всеки път, щом станем свидетели на нечия смърт. Защото единствено болката от съчувствие ще ни запази човечни. Не съществува Бог, който да ни помогне, ако някога изгубим това.