Тази сутрин Фулкръм Сити беше смразяващо студен. Лед беше покрил мраморните стъпала съм Капитолия и ги беше превърнал в застрашително препятствие. Не един Косач се подхлъзна и изкълчи глезен или счупи ръка. Лечебните нанити бяха твърде необходими, за радост на зрителите, които се вълнуваха от всичко, което бавеше Косачите при изкачването и даваше възможност за повече снимки.
Роуан пристигна сам с обществен автомобил, без ментор и без никой, който да се грижи за него. Беше облечен в единственият цвят, отбягван от Косачите — черен. На фона му зелената гривна на стажант се открояваше и излъчваше безмълвна предизвикателност. На Конклава на Жътвата беше провокирал интерес. Сега зрителите се надпреварваха да се снимат с него. Той не им обърна внимание, не поглеждаше никого и се стараеше да се изкачи стабилно по стълбите.
Един Косач до него се подхлъзна на леда и падна. Косач Емерсън, помисли си Роуан, макар никога да не ги бяха запознавали. Роуан протегна ръка да му помогне, но Емерсън само го изгледа остро и отказа помощта му.
— Не искам подкрепа точно от теб — заяви той на Роуан, като постави ударение на думата „теб“ и я изпълнени с най-силната жлъч, достигала до Роуан през всичките му седемнайсет години.
И все пак, щом се изкачи до най-горното стъпало, Косач, когото не познаваше, го поздрави и му заговори с топъл успокоителен глас:
— Преживяхте повече, отколкото е редно за стажант, господин Дамиш. Надявам се да получите титлата Косач. А когато това стане, бих искал да изпием по чаша чай заедно.
Думите му звучаха искрено, не беше просто политическо позиране. Така стояха нещата, щом влезе в ротондата. Кръвнишки погледи от едни, успокоителни усмивки от други. Изглежда, малцина бяха безразлични към него. Той беше или жертва на обстоятелствата, или престъпник, какъвто не е имало от Епохата на смъртните. На Роуан му се искаше да знае към кои точно принадлежи.
Цитра беше пристигнала преди Роуан. Тя стоеше с Косач Кюри в ротондата, без да изпитва апетит към пищните закуски. Естествено, разговорите в ротондата бяха свързани основно с трагедията в манастира на тоналистите. Цитра дочу най-различни откъслечни теории и почувства гняв, че всичко се върти около четиримата мъртви Косачи. Никой не изпитваше жал към огромния брой тоналисти, подложени на Прибирането. Някои дори си позволяваха коравосърдечно да се шегуват.
— На фона на трагедията с тоналистите конклавът е озвучен от известен… резонанс, не мислиш ли? — чу някой да казва. — Играта на думи не беше умишлена. — Но разбира се, беше точно така.
Косач Кюри изглеждаше още по-притеснена, отколкото на Конклава на жътвата.
— Косач Мандела ми каза, че си се представила добре снощи — сподели тя на Цитра. — Въпреки това беше предпазлив в думите си.
— Какво мислите, че означава това?
— Нямам представа. Знам единствено, че ако днес изгубиш, Цитра, никога няма да си го простя.
Беше абсурдно дори да си помисли, че великата Косач Кюри, Гранд дамата на смъртта, може да е толкова загрижена за нея — дори да си представи, че самата тя може да претърпи провал.
— Имах привилегията да бъда обучавана от двамата най-велики Косачи на този свят — от вас и Косач Фарадей. Ако това не ме е подготвило за този ден, нищо не би могло.
Косач Кюри засия от сладко-горчива гордост.
— Щом всичко приключи и бъдеш ръкоположена, надявам се да ми окажеш огромната чест да останеш с мен като младши Косач. Ще получиш и други покани — вероятно дори от отдалечени региони. Ще се опитат да те убедят, че от тях можеш да научиш тънкости, които няма да усвоиш при мен. Вероятно наистина е така, но все пак се надявам да останеш. — Очите ѝ бяха пълни със сълзи. Ако мигнеше, щяха да потекат… но Косач Кюри не допусна да я видят да хлипа по време на конклав.
Цитра се усмихна.
— Не бих постъпила другояче, Мария.
За пръв път използваше малкото ѝ име и остана учудена колко естествено го почувства.