У дома нещата бяха нормални. Пастрокът му пазеше дистанция, а майка му беше ангажирана с твърде много други неща, че да обръща внимание на тревогите му. Знаеха какво се е случило в училище и какво се случва сега, но бяха възприели онази егоистична позиция, при която родителите обикновено се преструват, че щом не могат да разрешат дадена ситуация, тя всъщност не е проблем.
— Искам да се преместя в друга гимназия — съобщи той на майка си, след като в крайна сметка обмисли предложението на директора, а отговорът ѝ беше болезнено неутрален.
— Щом смяташ, че така е най-добре.
Беше почти сигурен как, ако ѝ беше казал, че се оттегля от обществото, за да се присъедини към религиозна секта, тя би му отвърнала: Щом смяташ, че така е най-добре.
Ето защо, когато пристигна поканата за опера, дори не се запита кой може да я е изпратил. Каквото и да означаваше, тя беше спасение, поне за вечерта.
Момичето, с което се запозна в ложата, беше доста приятно. Хубаво, уверено — такова момиче вероятно вече си имаше приятел, макар да не беше споменала подобно нещо. А после се появи Косачът и светът на Роуан отново потъна в мрак. Този човек беше виновен за нещастието му. Стига да можеше да му се размине, Роуан би го бутнал през парапета… но нападенията над Косачи не се толерираха. Наказанието беше Прибиране на цялото семейство на нарушителя. Такава последица гарантираше сигурността на почитаемите служители на смъртта.
В ложата на операта Косач Фарадей им даде карта и съвсем ясни инструкции.
— Ще се срещнете с мен на този адрес утре точно в девет часа сутринта.
— А какво да обясним на родителите си за тази вечер? — попита Цитра. Очевидно имаше родители, които ги беше грижа.
— Кажете им каквото искате. Няма значение, стига да се появите утре сутринта.
Адресът се оказа на Музея за световно изкуство, най-хубавият в града. Отваряше чак в десет, но в момента, в който пазачът видя Косача да се качва по стълбите към главния вход, отключи вратите и ги пусна вътре, без дори да го молят.
— Поредните привилегии на длъжността — отбеляза Косач Фарадей.
Разходиха се из галериите на старите майстори в мълчание, нарушавано единствено от шума на стъпките им и откъслечните коментари на Косача.
— Вижте как Ел Греко използва контраста, за да предизвика емоционален копнеж. Погледнете преливането на движенията в този Рафаело… интензитета, който внася във визуалната си история. Ах! Сьора! Пророчески поантилизъм цял век преди появата на пиксела!
Роуан пръв зададе неотложния въпрос.
— Какво общо имат тези неща с нас?
Косач Фарадей въздъхна, умерено подразнен, при все че вероятно очакваше въпроса.
— Предоставям ви урок, който няма да научите в училище.
— Значи — намеси се Цитра — ни измъкнахте от ежедневието заради някакъв обикновен урок по живопис? Не е ли похабяване на ценното ви време?
Косачът се засмя, а на Роуан му се прииска той да беше този, предизвикал смеха му.
— И какво научихте до момента? — попита Косач Фарадей.
Никой нищо не отговори, затова той зададе друг въпрос.
— Как мислите, че щеше да протече разговорът ни, ако ви бях завел в някоя от галериите на постморталните, вместо в тази така стара?
Роуан се престраши да отговори.
— Вероятно щяхме да обсъждаме колко по-лесно за възприемане е изкуството на постморталните. По-лесно и… по-малко напрегнато.
— Какво ще кажеш за липсата на вдъхновение? — попита Косачът.
— Че е въпрос на гледна точка — намеси се Цитра.
— Може би. Но сега, след като знаете какво търсите в тази галерия на умиращи, искам да се опитате да го почувствате. — И той ги поведе към следващата зала.
Макар Роуан да беше сигурен, че няма да почувства нищо, грешеше.
Помещението беше огромна галерия с картини, висящи от тавана до пода. Той не разпозна художника, но името му не беше важно. Усещаше се последователност, сякаш произведенията бяха дело на една и съща душа, ако не на същата ръка. Някои от творбите носеха религиозна тематика, други представляваха портрети, а имаше и такива, които просто бяха запечатали неуловимата светлина в ежедневието с жизненост, която липсваше в изкуството на постморталните. Копнеж и еуфория, мъчителна болка и радост — всички те бяха там, понякога съчетани в едно платно. В известен смисъл изглеждаше обезпокоително, но същевременно и завладяващо.
— Може ли да останем още малко в тази зала? — попита Роуан, а Косачът се усмихна.
— Разбира се, че можем.
Докато приключат, музеят вече беше отворен. Другите посетители отваряха пред тях широка пътека. Това напомни на Роуан за начина, по който се отнасяха с него в училище. Цитра като че ли още нямаше представа защо ги е повикал Косач Фарадей, но момчето започваше да разбира.