Сутринта Роуан яде с непривична за него лакомия, позволи си напълно да задоволи апетита си, а докато се хранеше, няколко пъти хвърли поглед към Цитра. Дори и сега му се струваше сияеща. Колко нелепо от негова страна да продължава да таи романтични чувства към нея дори в тези финални часове. Чувството, което вероятно някога е било любов, сега беше смирение на отдавна разбито сърце. За късмет на Роуан, сърцето му беше станало толкова студено, че мразовитото му излъчване вече не можеше да го нарани.
Щом конклавът започна, Цитра осъзна, че се е изключила от по-голямата част от сутрешните ритуали — предпочиташе да запълни съзнанието си със спомени от живота, който скоро щеше да напусне. Съсредоточи се в мисли за родителите си и брат си, който все още беше във възстановителен център.
Ако я ръкоположеха днес, домът, в който беше израсла, вече никога нямаше да е неин дом. Най-голямата ѝ утеха щеше да бъде, че Бен и родителите ѝ щяха да имат имунитет дотогава, докато бе жива тя самата.
След Обявяването на имената и ритуала по измиването цялата сутрин беше посветена на разгорещени дебати дали огънят трябва да бъде забранен като метод за Прибирането.
Обикновено Свещеното острие Ксенократ не правеше друго, освен да води събранието и да отлага дискусиите за следваща дата. Фактът, че настояваше за налагане на забраната, беше приет от всички присъстващи много сериозно. Въпреки това се чуха и силни гласове против.
— Няма да позволя да се потъпкват правата ми! — викна гневно един от Косачите. — Всеки от нас трябва да има свободата да използва огнехвъргачки, експлозиви и други запалителни средства!
Изказването му бе посрещнато с овации и ръкопляскане.
— Този закон ни е нужен, за да ни защити от трагични инциденти в бъдеще — настоя Ксенократ.
— Не е било инцидент! — провикна се някой и почти половината присъстващи в залата се присъединиха към това горчиво заключение — Цитра погледна Роуан, който седеше с по две празни места от двете си страни, все още запазени за починалите. Не направи нищо, за да се защити от обвиненията.
Косач Кюри се наведе към Цитра.
— Колкото и ужасен да е бил онзи пожар, има много Косачи, които се радват да видят, че Годар и свитата му вече не са сред нас. Макар че никога няма да си признаят, всъщност се радват за възникването на пожара, без значение дали е бил инцидент, или не.
— Но има и много, които се възхищаваха на Годар — отбеляза Цитра.
— Уви. Форумът на Косачите явно е разделен на две по този въпрос.
Все пак здравият разум надделя и огънят беше забранен в Средмерика като метод за Прибирането.
На обяд Цитра — която установи, че все още е неспособна да хапне, — наблюдаваше отдалеч как Роуан се натъпка също като на закуската, сякаш нямаше и едничка грижа на този свят.
— Знае, че това е последното му ядене — подхвърли непознат Косач. При все че жената очевидно демонстрираше симпатията си към нея, Цитра се подразни.
— Не виждам какво ви засяга?
Косачът се оттегли, смутена от враждебното отношение на Цитра.
В шест часа вечерта всички други дела на конклава бяха приключени и денят клонеше към финалния етап.
— Кандидати за титлата Косач, моля, изправете се — заповяда секретарят на конклава.
Цитра и Роуан станаха и в залата се надигна групов шепот.
— Мислех, че са четирима — учуди се Свещеното острие.
— Бяха, Ваша Светлост — отвърна чиновникът. — Другите двама се провалиха на финалния тест и бяха освободени.
— Много добре тогава — заяви Ксенократ. — Нека продължим.
Секретарят се изправи и формално ги представи.
— Форумът на Косачите в Средмерика призовава Роуан Дамиш и Цитра Теранова. Моля, излезте напред.
После, вперили поглед в Косач Мандела, който ги чакаше пред подиума с един-единствен пръстен, Цитра и Роуан излязоха в предната част на залата за събрания, за да посрещнат съдбата си, каквато и да беше тя.
40.
Ръкоположените
С горчиво-сладка радост наблюдавам връчването на пръстени на младшите Косачи на всеки конклав. Радост, защото те са нашата надежда и в сърцата им все още гори идеализмът на първите Косачи. Но е горчиво-сладка, защото знам, че един ден ще се уморят и претоварят и сами ще отнемат живота си, както накрая са направили всички онези първи Косачи.
Въпреки това при всяко връчване на пръстен на нови Косачи отново изпитвам радост, защото си позволявам, макар и в едва няколко бляскави мига, да вярвам, че всички ние ще изберем да живеем вечно.