Макар да беше ужасена, Цитра не искаше да остави Косача насаме с мислите му, затова отиде при него в дневната. Бен, който очевидно беше също толкова запленен, колкото и уплашен, седна до нея.
Мъжът най-сетне се представи като Почитаемия Косач Фарадей.
— Аз… ъъъ… веднъж правих доклад за Фарадей за училище — обади се Бен, а гласът му пресекна само веднъж. — Избрали сте си наистина як учен, чието име да вземете.
Косач Фарадей се усмихна.
— Иска ми се да вярвам, че съм избрал доста подходящ исторически патрон. Подобно на много учени, приживе Майкъл Фарадей е бил силно недооценен, и все пак без него светът не би станал такъв, какъвто е.
— Мисля, че имам вашата в колекцията си с карти на Косачи — продължи Бен. — Събрал съм почти всички Косачи в Средмерика — но на снимката изглеждате по-млад.
Мъжът имаше вид на около шейсетгодишен и въпреки че косата му беше посивяла, козята му брадичка само се беше прошарила. Човек рядко позволяваше да достигне подобна възраст, преди да се върне към по-младото си аз. Цитра се чудеше на колко ли години е всъщност Косачът. От колко ли време му беше възложено да отнема живота на хора?
— На истинската си възраст ли изглеждате, или сам сте избрали тази си външност? — попита Цитра.
— Цитра! — Майка ѝ едва не изпусна съда за печене, който тъкмо беше извадила от фурната. — Що за въпроси задаваш!
— Обичам директни въпроси — отвърна Косачът. — Те подсказват честност на духа, затова ще дам и честен отговор. Признавам, че четири пъти се подмладявах. Истинската ми възраст е някъде около сто и осемдесет, макар да съм забравил точната цифра. Неотдавна предпочетох този достопочтен вид, тъй като смятам, че носи повече спокойствие на субектите, които съм набелязал за Прибирането. — После се засмя. — Приемат ме за мъдър.
— Затова ли сте дошли? — избърбори Бен. — Някой от нас е избран за Прибирането?
Косач Фарадей се усмихна загадъчно.
— Дошъл съм на вечеря.
Таткото на Цитра се появи точно преди поднасянето на вечерята. Майка ѝ очевидно го беше информирала за положението, така че се чувстваше доста по-подготвен в емоционален план, отколкото те по-рано. Веднага щом влезе, се запъти към Косач Фарадей, за да се ръкува с него, и се престори на много по-приветлив и гостоприемен, отколкото вероятно му идеше отвътре.
Атмосферата по време на вечерята беше странна — през преобладаващата част цареше мълчание, прекъсвано само от спорадичните коментари на Косача: „Домът ви е прекрасен“, „Чудесна лимонада!“, „Това са най-вкусните запечени макарони в цяла Средмерика!“ Въпреки че правеше комплименти, звукът от гласа му всеки път предизвикваше тръпки по гърбовете на семейството.
— Не съм ви виждал в квартала — обади се накрая бащата на Цитра.
— Няма такава необходимост — отговори той. — Не съм публична личност, каквито са избрали да бъдат някои Косачи. Има такива, които обичат светлината на прожекторите, но за да си свършиш работата добре, е нужна известна анонимност.
— Така ли? — наежи се Цитра срещу това твърдение. — Съществува ли правилен начин за Прибирането?
— Е — рече, — определено има погрешни. — Не се разпростря повече по темата. Просто дояде макароните си.
Щом почти бяха приключили с храната, рече:
— Разкажете ми за себе си. — Не беше молба, а нареждане. Можеше да се изтълкува единствено като заповед. Цитра не беше сигурна дали не е част от малкия му танц със смъртта, или беше наистина заинтригуван. Знаеше имената им още преди да прекрачи прага, значи вероятно бе наясно и с информацията, която щяха да му споделят. Защо тогава ги питаше?
— Аз работя в областта на историческите изследвания — отговори баща ѝ.
— Аз съм инженер по синтез на храната — обади се майка ѝ.
Косачът повдигна вежди.
— И въпреки това сте приготвили всичко това съвсем сама.
Тя остави вилицата си.
— Всички продукти са синтезирани.
— Да, но ако можем да синтезираме всичко — изтъкна той, — защо тогава са ни нужни инженери по синтезирането?
Цитра видя как кръвта буквално се отцеди от лицето на майка ѝ. Баща ѝ се изправи, за да защити правото на съществуване на съпругата си.
— Винаги има възможност за подобрения.
— Да… и работата на татко също е важна! — намеси се Бен.
— Кое точно, историческите проучвания ли? — Косачът отхвърли твърдението с пренебрежително махване с вилицата си. — Миналото никога не се променя… а от това, което виждам, изглежда, същото се отнася и за бъдещето.