— Обзалагам се, че Годар има достатъчно приятели, за да се постарае да стане факт — добави Роуан. — Струва ми се, че и Свещеното острие е на негова страна.
— Уви — отвърна Фарадей с тежка въздишка. — Никога досега не е имало толкова пръти в колелата на Форума на Косачите.
Роуан затвори очи и му се прииска да можеше да изключи съзнанието си, за да се скрие от мислите си. „След осем месеца ще бъда елиминиран от Цитра“, помисли си той. — „Или аз ще елиминирам нея“. Фактът, че го наричат „Прибиране“, не го прави различно от онова, което е в действителност. Беше го грижа за Цитра, но достатъчно ли, че да пожертва живота си и да я остави да победи? Цитра със сигурност нямаше да се предаде и да му позволи да спечели пръстена.
Щом отвори очи, видя, че тя го гледа втренчено. Не отместваше поглед.
— Роуан — заговори. — Каквото и да се случи, искам да знаеш…
— Недей — прекъсна я Роуан. — Просто недей.
През останалата част от пътуването потънаха в мълчание.
Цитра, която не спеше особено дълбоко, не можа да мигне през цялата нощ след завръщането им у дома. Образите на Косачите, които видя на конклава, изникваха от всяко кътче на съзнанието ѝ, гонеха я към нежеланото събуждане. Мъдреците, конспираторите, състрадателните и онези, които като че ли не ги беше грижа за нищо. Толкова деликатна задача като прочистването на човешката раса не биваше да бъде предмет на особености в характера. Косачите трябваше да се издигнат далеч над жалкото съществуване, така, както бяха далеч над закона. Фарадей определено го спазваше. Ако тя станеше Косач, щеше да следва примера му. Ако не успееше, нямаше да има значение, тъй като щеше да умре.
Може би се съдържаше известна мъдрост в решението единият от тях да прибере другия. Дъждът беше спрял и слънцето се процеждаше от надигащите се облаци. Беше ред на Роуан да приготвя закуската. Яйца и препечени картофени палачинки. Той все не готвеше картофите достатъчно и Цитра постоянно ги наричаше недопечени картофени палачинки. Фарадей никога не се оплакваше, че нещо не е приготвено както трябва. Ядеше, каквото му поднесат, и не толерираше възражения от страна на учениците си. Наказанието, че си сготвил нещо, което не става за ядене, беше да си го ядеш сам.
Цитра хапна, макар да нямаше апетит. Макар светът вече да не беше същият. Закуската все пак си оставаше закуска. Какво друго да бъде?
Когато Фарадей наруши тишината, сякаш тухла прелетя през прозореца.
— Днес ще изляза сам. Вие двамата ще се занимавате с уроците си.
— Да, Косач Фарадей — отвърна Цитра, а отговорът на Роуан не се различаваше, само изостана с половин секунда и прозвуча като ехо.
— За вас нищо не се е променило.
Цитра заби поглед в зърнената си закуска. Роуан беше този, който дръзна да изрече очевидното.
— Всичко се промени, сър.
Тогава Фарадей им каза нещо загадъчно, което разбраха много по-късно.
— Вероятно всичко отново ще се промени.
После ги остави сами.
Пространството между Роуан и Цитра бързо се превърна в минно поле. Опасна ничия земя, която не вещаеше друго, освен нещастие. Беше трудно да постигнат разбирателство и в присъствието на Косач Фарадей, но липсата му ги остави без посредник, който да балансира помежду им.
Роуан стоеше в стаята си и учеше там, вместо да ходи в оръжейното помещение, тъй като щеше да е ужасно странно Цитра да не е вътре с него. Въпреки това оставяше вратата открехната с мнимата надежда, че тя ще склони да скъси дистанцията. Чу я да излиза, вероятно да потича, и я нямаше доста дълго. Начинът ѝ да се справи с неудобството от новата ситуация беше да се отдръпне още повече от Роуан.
След като се прибра, Роуан знаеше, че помежду им няма да настъпи мир, нито пък у него самия, ако той не направи първата крачка в минното поле.
Стоя пред затворената ѝ врата поне минута, преди да събере кураж да потропа.
— Какво искаш? — попита тя, а гласът ѝ звучеше глухо.
— Може ли да вляза?
— Не е заключено.
Роуан завъртя топката и бавно отвори. Цитра стоеше в центъра на стаята с ловен нож и се упражняваше — водеше бой с въздуха, сякаш се бореше с духове.
— Добра техника — оцени Роуан, но после добави: — Стига да планираш битка с глутница разгневени вълци.
— Умението си е умение, без значение дали го използваш, или не. — Тя прибра ножа в калъфа, остави го на бюрото си и сложи ръце на бедрата. — Е, какво искаш?