— Само да ти кажа, че съжалявам, задето така те прекъснах. Имам предвид във влака.
Цитра сви рамене.
— Беше безсмислено бърборене. Прав беше да ме накараш да млъкна.
Моментът започна да става неловък, затова Роуан подходи директно.
— Дали да не поговорим?
Тя му обърна гръб и седна на леглото си, взе книга по анатомия, отвори я и понечи да зачете. Дори не беше забелязала, че я държи наопаки.
— Какво има да говорим? Или аз ще елиминирам теб, или ти — мен. И в двата случая не искам да мисля за това, докато не ми се наложи. — Погледна отворения том, обърна го в правилната позиция, но после се отказа от играта и го хвърли на пода. — Просто желая да бъда оставена на мира, става ли?
Роуан все пак седна на ръба на леглото ѝ. Тя не го изгони и той се приближи още мъничко. Цитра го гледаше, но не продумваше.
Искаше му се да я докосне, може би да погали бузата ѝ. В този момент се сети за жената търговец, загинала от едно докосване. Що за извратена отрова бе сътворила? Роуан искаше да я целуне. Вече не го отричаше. Налагаше му се да потиска копнежа със седмици, тъй като знаеше, че няма да бъде толериран от Косача. Но Фарадей не беше тук и тревожната ситуация, в която бяха поставени, хвърляше заровете на масата.
Тогава, за негова изненада, Цитра внезапно се приведе напред и го целуна, като го свари напълно неподготвен.
— Ето — заяви тя. — Направихме го. Вече е отметнато, така че можеш да си вървиш.
— Ами ако не искам да си вървя?
Тя се поколеба. Достатъчно дълго, че да стане ясно как оставането му определено е възможност. Накрая все пак рече:
— Сериозно, какво хубаво може да излезе? За когото и да е от нас?
Тя се премести в другия край на леглото и вдигна колене към гърдите си.
— Не съм се влюбила в теб, Роуан. Искам да си остане така.
Роуан се изправи и зае по-безопасна позиция до прага, но се обърна към нея.
— Няма проблем, Цитра — каза ѝ той. — И аз не съм се влюбил в теб.
16.
Момчето за басейна
Не съм от хората, които се гневят лесно, но как смеят Косачите от старата школа да диктуват поведението ми? Нека до един подложат сами себе си на Прибирането, за да можем да приключим с тяхната себеомраза и лицемерие. Аз съм човек, избрал да извършва Прибирането с гордост, а не със срам. Аз избирам да прегърна живота, макар да боравя със смърт. Не греша — ние, Косачите, сме над закона, защото го заслужаваме. Виждам ден, в който Косачите ще бъдат избирани не според някакви езотерични морални ценности, а защото им е приятно да отнемат живот. Все пак, този свят е идеален… а в един идеален свят не е ли редно всички ние да правим това, което обичаме?
Пред вратата на имението на изпълнителния директор стоеше Косач. Всъщност цели четирима, при все че останалите трима бяха застанали отзад, така че акцентът да пада върху облечения в кралскосиньо.
Изпълнителният директор беше уплашен или по-скоро ужасѐн — от друга страна, не се беше издигнал до този пост благодарение на емоции. Притежаваше остър ум и изражението на умел играч на покер. Нямаше да се уплаши от факта, че смъртта се е появила пред прага му, дори робата ѝ да бе обшита с диаманти.
— Изненадан съм, че сте стигнали до входната ми врата, без пазачите да ме уведомят — каза изпълнителният директор възможно най-небрежно.
— Щяха да ви предупредят, но ние ги избрахме за Прибирането — заяви жена в зелена роба и с паназиатски черти.
Изпълнителният директор нямаше да допусне тази информация да го разтърси.
— О, значи очаквате да ви дам личните им данни, за да известите семействата им.
— Не точно — отговори главният Косач. — Може ли да влезем?
Тъй като изпълнителният директор беше наясно, че няма правото да откаже, се отмести встрани.
Окиченият с диаманти Косач и подобната му на дъга свита го последваха и огледаха поовехтелия разкош на имението.
— Аз съм Почитаемият Косач Годар. Това са младшите ми Косачи Волта, Чомски и Ранд.
— Забележителни роби — беше коментарът на изпълнителния директор, който все още успешно прикриваше страха си.
— Благодаря — отговори Косач Годар. — Виждам, че имате добър вкус. Комплименти за човека, декорирал дома ви.
— Съпругата ми — поясни той, но вътрешно направи гримаса, задето беше привлякъл вниманието на човек, отнемащ животи, към нея.
Косач Волта — облеченият в жълто с изразени африкански черти — огледа внимателно пищното фоайе и надникна през арките, водещи към другите крила на имението.