— Сигурно не ме помниш — поде момичето. — Преди години учехме в едно и също училище, преди да се преместиш тук.
Ронда огледа лицето на момичето и се опита да изрови поне някакъв спомен, помъчи се да се сети за име.
— Синди някоя, нали?
— Цитра. Цитра Теранова.
— О, точно така.
И тогава настъпи неловък момент. Сякаш не беше достатъчно неловко да стоиш на верандата с Косач и негов стажант.
— Е… какво мога да направя за вас… Ваша чест и Ваша чест? — Ронда не беше сигурна дали стажантите се ползват със същото обръщение. Все пак нямаше да сгреши, ако покаже уважение, било то и прекалено. Сега, след като разполагаше с малко време да огледа добре лицето и да го свърже с име, Ронда наистина си припомни Цитра. Спомни си също, че не се харесваха особено.
— Е, ето каква е работата — заговори Цитра. — Спомняш ли си деня, в който падна пред онзи камион?
Ронда неволно вдигна рамене.
— Мога ли изобщо да го забравя? След като се върнах от възстановителния център, всички ме наричаха Ронда Фаталната катастрофа с месеци.
Прегазването от камион вероятно остана най-лошото преживяване в живота ѝ. Беше безжизнена в продължение на цели три дни, а на всичкото отгоре пропусна танцовия си рецитал. Останалите момичета я увериха, че са се справили чудесно без нея, което още повече влоши положението. Единственото хубаво в цялата история беше храната във възстановителния център в деня, в който се върна в съзнание. Предложиха ѝ най-добрия домашен сладолед, толкова вкусен, че веднъж дори се размаза, за да вкуси отново от него. И разбира се, стана така, че родителите ѝ я изпратиха в по-евтин възстановителен център с гадна храна.
— Значи си била там, когато се случи?
— Всъщност, ето каква е работата — каза Цитра за втори път, сякаш имаше нервен тик. — В качеството си на стажант Косач, трябва да поправя… ами, някои лоши решения от миналото си. И така… искам да ти дам шанс да направиш същото и на мен. — Тя прочисти гърлото си. — Искам да ме бутнеш пред някой камион.
При тези думи Ронда ахна. Не го направи нарочно, просто не се сдържа.
— Сериозно? Искаш да те бутна пред движещ се камион?
— Да.
— Точно сега?
— Да.
— И твоят Косач няма нищо против?
Косачът кимна.
— Напълно подкрепям Цитра.
Ронда се замисли над предложението. Смяташе, че е способна да го направи. Колко пъти в живота ѝ се беше случвало да копнее да се отърве от някого, макар и временно? Едва миналата година беше буквално на косъм от „случайно“ поразяване с електричество на лабораторния си партньор в часовете по естествени науки само защото беше невероятен кретен. Но в крайна сметка реши, че той просто ще прекара няколко дни във ваканция, а тя ще трябва да довърши задачата им сама. Конкретната ситуация беше различна. Предоставяше ѝ се безвъзмездна възможност за отмъщение. Въпросът бе колко ѝ се искаше това отмъщение?
— Чуйте, истинско изкушение е — отвърна Ронда. — Но имам домашни и урок по танци по-късно.
— Значи… не искаш да го направиш?
— Не че не искам. Просто днес съм заета. Може ли да те бутна под кола някой друг път?
Цитра се поколеба.
— Добре…
— А може би ще е по-добре, ако някой ден ме заведете на обяд.
— Добре.
— Следващия път обаче предупредете някак за какво сте дошли, за да не побъркате майка ми. — После каза довиждане, влезе вътре и затвори вратата.
— Колко странно… — промърмори Ронда.
— Каква беше тази история? — попита майка ѝ.
Тъй като не искаше да навлиза в подробности, Ронда отговори:
— Нищо важно — с което ядоса майка си, точно както възнамеряваше.
След това се върна в кухнята и откри, че фидето ѝ е изстинало. Страхотно!
Цитра се почувства едновременно облекчена и унизена. С години беше таила тайното престъпление. Враждата ѝ с Ронда беше жалка, каквито са повечето детски разпри. Коренеше се в начина, по който Ронда говореше за танците, сякаш е най-талантливата балерина в света. Цитра посещаваше същите часове в онова време на магично детство, когато всяко момиченце си въобразява, че е грациозно и сладко.
Ронда беше водачката на глутницата и се опитваше да освободи Цитра от тази илюзия с гримаси и звучни въздишки при всяко нейно погрешно движение.