— Щом това е моето парти, не е ли редно да има хора, които познавам?
— Косачът е приятел на света. Разтвори ръце и го прегърни. — Изглежда, Косач Годар имаше отговор за всичко. — Животът ти ще се промени, Роуан Дамиш — допълни той и посочи с ръка басейна, празнуващите, прислужниците и доставчиците на храна, които се стараеха нищо да не липсва край басейна. — Всъщност вече се е променил.
Сред гостите на партито имаше момиче, което силно се открояваше в обстановката. Беше малка — девет, най-много десетгодишна, и като че ли изобщо не забелязваше партито наоколо, докато си играеше в плитката част на басейна.
— Май някой от гостите ви е довел и детето си на партито — отбеляза Роуан.
— Това — обясни Годар — е Есме и ще бъде разумно от твоя страна да се отнасяш добре с нея. Тя е най-важният човек, когото ще срещнеш днес.
— Как така?
— Това пълничко момиченце е ключът към бъдещето. По-добре се моли да те хареса.
Роуан щеше да продължи да мисли върху загадъчните отговори на Годар, но погледът му беше привлечен от приближаваща красива девойка по бански, който стоеше почти като нарисуван върху тялото ѝ. Твърде късно осъзна, че я е зяпнал. Тя се усмихна, а той се изчерви и се извърна встрани.
— Ариадне, ще бъдеш ли така любезна да направиш масаж на стажанта ми?
— Да, Ваша чест — отговори момичето.
— Ъъъ… може би по-късно — измънка Роуан.
— Глупости — възрази Косачът. — Трябва да се отпуснеш, а Ариадне има вълшебни ръце и владее добре шведска техника. Тялото ти ще ти бъде благодарно.
Тя хвана ръката на Роуан, като унищожи и последната му капчица съпротива. Роуан се изправи и я остави да го поведе.
— Ако нашият младеж остане удовлетворен от усилията ти — извика Годар след тях, — ще ти позволя да целунеш пръстена ми.
Ариадне го заведе до тентата за масажи, а Роуан си помисли: След осем месеца ще умра. В такъв случай би могъл да си позволи да се поглези дотогава.
21.
Жигосан
Много повече се безпокоя от тези, които ни почитат, отколкото от онези, които ни презират. Твърде много хора ни поставят на пиедестал. Твърде силно копнеят да бъдат като нас… и съзнанието, че никога няма да успеят, прави копнежа им още по-дълбок, тъй като всички Косачи са преминали стаж в младостта си.
Или е наивно да се вярва, че сме по-висши същества от останалите, или е продукт на безсърдечие — защото кой освен безсърдечният би ликувал при отнемането на човешки живот?
Преди години имаше групи, които се съревноваваха с нас, имитираха ни. Обличаха се в роби като Косачи. Носеха пръстени, които приличаха на нашите. За мнозина беше само маскирана забава, но имаше и такива, които действително се преструваха на Косачи, заблуждаваха хората и даваха фалшив имунитет. Въздържаха се единствено от Прибирането.
Има закон срещу фалшивото представяне на хора като работници от каквато и да е професия, но няма закон, който забранява дегизираното им като Косачи. Тъй като Бурята няма юрисдикция над Форума на Косачите, не може да следи за закони, свързани с него. Оказва се, че това е непредвиден пропуск при разделението на Косачите и държавата.
Все пак този пропуск не беше допускан за дълго. В Годината на ската, на шейсет и третия световен конклав, беше взето решение подобни имитатори да бъдат субект на мигновено Прибиране по възможно най-жесток начин. Човек може да си представи, че е било равносилно на кървава баня, но всъщност субект на Прибирането бяха твърде малко хора. Щом мълвата се разпространи, имитаторите свалиха фалшивите роби и се изпариха вдън земя. Декретът е в сила и до ден-днешен, но рядко се налага да се прибягва до него, тъй като малцина си позволяват глупостта да се преструват на Косачи.
И все пак от време на време на конклава чувам истории как някой Косач се изправил лице в лице със самозванец и му се наложило да го прибере. Обикновено разговорът се върти около неудобството във възникнала ситуация. Как може Косачът да проследи самозванеца, за да осигури имунитет на семейството му?
Аз все пак се интересувам повече от самозванеца. Какво си е мислил, че ще постигне? Дали се дължи на изкушението да престъпи забраната? Дали са подмамени от опасността да ги заловят? Или пък така отчаяно им се иска да напуснат тази земя, че са избрали най-прекия път към самоунищожението?
Партито продължи и на другия ден. Фестивал на разхищението във всяко отношение. Роуан се присъедини към празненството, но го направи по-скоро по задължение. Той беше център на вниманието, звездата на момента. В басейна красиви хора се присламчваха към него, на бюфета всички се отместваха, за да бъде пръв на опашката. Беше странно и въпреки това опияняващо. Не можеше да отрече, че част от него се наслаждаваше на сюрреалистичното празнично внимание. Марулята се беше издигнала до почетен гост.