Чак когато останалите Косачи се ръкуваха с него и му пожелаха успех в смъртоносното съревнование срещу Цитра, той си припомни какъв всъщност беше залогът.
На няколко пъти подремва за кратко в бунгалото, но постоянно се будеше от музиката, нечий бурен смях или фойерверки. А после, късно следобед на втория ден, след като Косач Годар се беше уморил, едва прошепна и мълвата мигновено се разнесе. За по-малко от час гостите си бяха отишли, а прислужниците започнаха да разчистват сред настъпилата злокобна тишина. Бяха останали само обитателите на имението: Косач Годар, тримата му младши Косачи, прислужниците и малката Есме, която надничаше през прозореца на спалнята си към Роуан като призрак, а той седеше в бунгалото в неведение какво предстои.
Косач Волта приближи към него, а жълтата му роба шумолеше на бриза.
— Какво правиш още тук? — попита.
— Няма къде другаде да бъда — отговори Роуан.
— Ела, време е да започнеш обучението си.
В мазето на основната къща имаше винарска изба. Стотици, вероятно хиляди бутилки вино бяха подредени в тухлени ниши. Осветяваха ги само няколко крушки, които хвърляха дълги сенки към нишите и ги караха да изглеждат като неотворени портали към ада.
Косач Волта поведе Роуан към централното помещение в избата, където чакаха Годар и останалите Косачи. Косач Ранд извади нещо от зелената си роба. Приличаше на смесица от пистолет и фенер.
— Знаеш ли какво е това? — попита тя.
— Уред за настройка — отговори ѝ Роуан. Преди няколко години му бяха правили пренастройване на нанитите, след като учителите му решиха, че лошото му настроение е напът да премине в депресия. Това се случи преди пет или шест години. Пренастройването беше безболезнено, а ефектът — почти неусетен. Роуан не беше почувствал голяма промяна, но всички бяха съгласни, че е започнал да се усмихва повече.
— Разтвори ръце и крака — нареди Косач Ранд. Роуан се подчини, а Косач Ранд премина с уреда по цялото му тяло като с вълшебна пръчица. Роуан почувства леко гъделичкане в крайниците си, но то бързо отмина. Тя отстъпи назад, а Косач Годар излезе напред.
— Чувал ли си някога израза „да бъдеш моделиран“? — попита Косач Годар. — Или да бъдеш „въведен“?
Роуан поклати глава — забеляза, че останалите Косачи са се разположили така, че той да се намира в центъра на кръга, който образуваха.
— Е, сега иде разбереш какво означава.
Останалите Косачи свалиха тежките си роби. Останали само по туники и шорти, те заеха нападателни пози. В израженията им се четеше напрегната решителност и може би дори радостно нетърпение. Роуан осъзна какво ще се случи едва миг преди да започне.
Косач Комски, най-едрият от всички, пристъпи напред и без предупреждение стовари юмрук в бузата на Роуан с такава сила, че той се превъртя, загуби равновесие и падна на мръсния под.
Роуан изпита шока от удара, а също и острата болка, и зачака познатото затопляне от болкоуспокояващите опиати, освободени от нанитите в кръвоносната му система. Но облекчение не настъпи. Вместо това болката се усили.
Беше ужасно.
Непоносимо.
Роуан никога не беше усещал такова нещо — дори не подозираше, че подобна болка съществува.
— Какво направихте? — проплака той. — Какво ми направихте?
— Изключихме нанитите ти — отговори спокойно Косач Волта. — За да понесеш това, което някога са понасяли прадедите ни.
— Има една много стара поговорка — каза му Косач Годар. — Без болка не постигаш целта си. — Той стисна дружески Роуан по рамото. — А аз ти пожелавам да постигаш много.
След това се отдръпна, даде сигнал на останалите и те започнаха да налагат Роуан.
Възстановяването без помощта на лечебните нанити беше бавен, неприятен процес и положението изглеждаше все по-зле, преди да настъпи подобрение. През първия ден на Роуан му се искаше да умре. На втория вярваше, че ще се случи. Главата му пулсираше, мислите му блуждаеха. Изпадаше в безсъзнание и се свестяваше почти без да усети. Затрудняваше се да диша и знаеше, че има няколко счупени ребра. Макар Косач Чомски да беше наместил болезнено рамото му веднага след побоя, все още примираше при всеки удар на сърцето.