В този конкретен ден нещата претърпяха жесток обрат. Беше очевидно от мига, в който стъпи на моравата, че нещо ще се случи, тъй като чучелата не бяха поставени. Вместо това на тревата имаше повече от десетима души. В началото Роуан не се усети. Трябваше да почувства разликата, тъй като всички младши Косачи бяха там, за да наблюдават тренировката му. Обикновено присъстваше само Годар.
— Какво става тук? — попита Роуан. — Не мога да тренирам с толкова хора на пътя ми. Кажете им да се махнат.
Косач Ранд му се изсмя.
— Чаровно недосетлив си.
— Тук, изглежда, ще е забавно — обади се Косач Чомски, скръсти ръце пред гърдите си и зачака.
В този момент Роуан разбра. Хората на моравата не бяха пръснати случайно, а разположени на равни разстояния един от друг. Чакаха него. Днес нямаше да има чучела. Този път тренировката му щеше да бъде съвсем истинска. Изкуството на елиминиране щеше да е истинско изкуство на елиминиране.
— Не — заяви Роуан и поклати глава. — Не, не мога да го направя!
— О, ще го направиш — отговори спокойно Годар.
— Но… аз още не съм ръкоположен, не мога да извършвам Прибирането.
— Няма да е Прибирането — успокои го Волта и сложи ръка на рамото му. — Линейки дронове чакат в готовност. Щом приключиш с тях, ще бъдат откарани в най-близкия възстановителен център и само след ден-два ще са като нови.
— Но… но… — Роуан не можеше да намери съществен аргумент и възкликна само: — Не е редно!
— Чуй ме сега — заговори Косач Годар и пристъпи напред. — На моравата има тринайсет души. Всеки един от тях присъства по свой избор и на всеки един се плаща добре за службата му. Всички са напълно наясно защо са тук, знаят каква е задачата им и са повече от щастливи да я изпълнят, а аз очаквам същото и от теб. Затова си свърши работата.
Роуан извади оръжията си и ги погледна. Тези остриета днес нямаше да се забиват в памук, а в плът.
— Сърца и югуларни вени — нареди му косач Годар. — Унищожи субектите скоростно. Ще ти засечем време.
На Роуан му се искаше да възрази, да настоява, че не може да го направи, но колкото и силно да го подсказваше сърцето му, толкова по-ясна беше истината в съзнанието му.
Да, можеше.
Точно с тази цел тренираше. Нужно беше единствено да изключи съзнанието си. Знаеше, че е способен да го извърши, и мисълта го ужасяваше.
— Трябва да покосиш дванайсет от тях — инструктира го Косач Годар — и да оставиш последния жив.
— Защо да оставям последния?
— Защото аз ти казвам.
— Хайде, нямаме цял ден — изръмжа Чомски.
Волта изпепели Чомски с поглед, а след това заговори на Роуан доста по-търпеливо:
— Като скачане в басейн със студена вода е. Очакванията са далеч по-ужасни от действителността. Скочи, а аз ти обещавам, че всичко ще бъде наред.
Роуан можеше да си тръгне.
Можеше да пусне оръжията и да влезе в къщата. Можеше да докаже, че се е провалил тук и сега, и вероятно нямаше да му се налага да понася повече. Но Волта вярваше в него. Също и Годар, макар че никога нямаше да го признае гласно — защо иначе Косачът би го подложил на подобно изпитание, ако не вярваше, че Роуан ще се справи?
Младежът пое дълбоко дъх, стисна здраво оръжията с две ръце и със силен, войнствен вик заглуши тревожните сигнали в душата си и се хвърли в атака.
Имаше мъже, а също и жени. Субектите изглеждаха на различна възраст и се отличаваха с разнообразни етнически черти и телосложение — от мускулести, през пълнички, до съвсем затлъстели. Роуан викаше, крещеше и пъшкаше при всяко замахване, удар или завъртане. Беше обучен добре. Остриетата пронизваха със съвършена прецизност. Щом започна, осъзна, че не може да спре. Поваляше тяло и преминаваше към друго, а после към трето. Те не се отбраняваха, не бягаха ужасени — просто стояха и понасяха всичко. Не се различаваха особено от чучелата. Роуан беше покрит с кръв. Щипеше му на очите, миризмата изпълваше ноздрите му. Накрая стигна и до последната фигура. Беше момиче на неговата възраст, а лицето му изразяваше смирение, граничещо с печал. Той искаше да сложи край на тази печал. Искаше да довърши онова, което беше започнал, но волята му надделя над ловния инстинкт. Наложи си да престане да замахва с ножовете.
— Направи го — прошепна тя. — Направи го, или няма да ми платят.
Но той пусна ножовете на земята. Дванайсет мъртви, един оставен жив. Обърна се към Косачите, а те започнаха да го аплодират.