— Да не би да ме учиш как да върша работата си?
— Моля за известна милост!
Косачът отново го изгледа пронизващо, но този път някак различно. Не просто заплашително, а и изпитателно. Изучаваше нещо у Роуан.
— Правя това от много години — заяви Косачът. — Опитът ме е научил, че бързият и безболезнен акт на Прибирането е най-голямата милост, която мога да покажа.
— Тогава поне му назовете причина! Кажете му защо трябва да е точно той!
— Случайно е, Роуан! — обади се Коул. — Всеки го знае! Просто проклета случайност!
Но нещо в погледа на Косача говореше друго. Затова Роуан продължи да настоява.
— Не е само това, нали?
Косачът въздъхна. Не беше длъжен да казва каквото и да е… все пак беше Косач, поставен над всички закони. Не дължеше обяснение никому. Ала той реши да даде такова.
— Като изключим старостта от уравнението, според статистиките от Епохата на смъртните седем процента от фаталните случаи са причинени от автомобилни катастрофи. От тях в трийсет и един процента става въпрос за употреба на алкохол, а четиринайсет процента от бройката на загиналите са тийнейджъри. — След това подхвърли към Роуан малък калкулатор от бюрото на директора. — Сам го сметни.
Без да бърза, Роуан затрака по клавишите на калкулатора с пълното съзнание, че всяка изминала секунда е откупена в полза на Коул.
— 0,303% — заключи накрая Роуан.
— Което означава — продължи Косачът, — че около трима от всеки хиляда души, които елиминирам, отговарят на този профил. Един на триста трийсет и три. Твоят приятел тъкмо е получил нова кола и има данни, че прекалява с пиенето. И ето че направих случаен избор сред тийнейджърите, които отговарят на профила.
Коул зарови лице в дланите си и заплака неудържимо.
— Такъв към КРЕТЕН! — Притискаше с ръце очите си, като че ли искаше да ги натика навътре в главата си.
— Е, кажи ми — обърна се спокойно Косачът към Роуан. — Дали обяснението облекчи момента на Прибирането, или още повече усили страданията му?
Роуан леко се смъкна в стола си.
— Достатъчно — отсече Косачът. — Време е. — След това извади от джоб на робата си малка палка, която пасваше идеално в дланта му. Имаше платнен гръб и лъскава метална лицева част. — Коул, избрах за теб електрошок, който ще предизвика сърдечен арест. Смъртта ще настъпи бързо и безболезнено, нищо общо с бруталната автомобилна катастрофа, която би преживял в Епохата на смъртните.
Изведнъж Коул протегна ръка и здраво се вкопчи в Роуан. Роуан му позволи. Той не беше роднина, до днес дори не беше приятел на Коул… но какво гласеше поговорката? Смъртта сближава целия свят. Роуан се зачуди дали в такъв случай светът без смърт не превръща всички в непознати. Той стисна ръката на Коул… безмълвно обещание, че няма да го остави.
— Има ли нещо, което искаш да предам на близките ти? — попита Роуан.
— Милиони неща — избърбори Коул. — Но не мога да се сетя за нито едно от тях.
Роуан реши, че сам ще измисли последни думи, които да сподели със семейството му. Щяха да бъдат подходящите. Такива, които носят утеха. Роуан щеше да открие начин да придаде смисъл на безсмисленото.
— Боя се, че ще трябва да пуснеш ръката му за процедурата — каза Косачът.
— Не — отвърна Роуан.
— Шокът ще накара и твоето сърце да спре — предупреди го Косачът.
— И какво от това? — не се отказваше Роуан. — Ще ме съживят. — А след това добави: — Стига да не решите да включите и мен към Прибирането.
Роуан съзнаваше, че току-що бе дръзнал да предизвика Косача да го убие. Въпреки риска изпита задоволство, че го направи.
— Много добре. — Без да губи и миг, Косачът притисна палката в гърдите на Коул.
Пред очите на Роуан падна бяла пелена, а след това черна. Цялото му тяло се сгърчи.
Той изхвърча от стола си и се удари в стената отзад. Може и да е било безболезнено за Коул, но не и за Роуан. Болката беше невероятна — по-силна, отколкото човек може да понесе… но после микроскопичните обезболяващи нанити в кръвта му освободиха чудодейните си опиати. Болката отслабна, щом опиатите постигнаха желания ефект, и когато зрението му се проясни, Роуан видя Коул, свлечен в стола си, а Косачът стоеше надвесен над него, протегнал ръка към невиждащите му очи. Прибирането беше приключило. Коул Уитлок беше мъртъв.
Косачът се изправи и подаде на Роуан ръка, но той не я прие. Сам стана от пода и макар да не чувстваше никаква благодарност, Роуан промълви:
— Благодаря, че ми позволихте да остана.
Косачът задържа погледа си върху него за известно време, а после заговори: