Останалите трима Косачи вече бяха отпред и се подготвяха за елиминиране. Робите им бяха издути, очевидно в гънките бяха напъхани всякакъв вид оръжия. Чомски запали кичест храст с огнехвъргачка.
— Сериозно? — учуди се Роуан. — Огнехвъргачка?
Чомски сви рамене.
— Не е противозаконно. А и какво ти влиза на теб в работата?
Годар излезе забързан от имението.
— Какво чакате? Да вървим! — Като че ли останалите не чакаха тъкмо него.
Моментът беше наситен с адреналин и припряност и те тръгнаха към хеликоптера, кацнал в готовност за тях. На Роуан му се видяха като супергерои — до мига, в който се сети за целта на мисията им и този образ не се разби на парченца.
— Колко души ще приберете днес? — попита той Косач Волта, но Волта само поклати глава и посочи ухото си. Перката на хеликоптер беше твърде шумна, а робите на Косачите се вееха като знамена, докато вървяха през моравата.
Роуан направи известни изчисления. Квотата на Косачите беше Прибирането на пет души седмично, а доколкото му беше известно, тези четиримата не бяха отнели и един живот през трите месеца, откакто Роуан беше там. Това означаваше, че могат да приберат двеста и петдесет души днес и да не надвишат квотата си. Нямаше да има нищо общо с Прибирането — щеше да се разрази същинска сеч.
Роуан се поколеба, изостана зад останалите. Волта забеляза.
— ИМА ЛИ ПРОБЛЕМ? — опита се да надвика той оглушителния шум от перката.
Но дори Роуан да бъдеше чут, нямаше шанс да бъде разбран. Такъв беше подходът на Годар и учениците му. Така действаха. Беше обичайно за тях. Можеше ли да стане обичайно и за него? Замисли се за последната си тренировка. Онази с живите мишени. Чувството, което го беше обзело, след като покоси всички с изключение на един, отвращението, борещо се с първичното усещане за победа. Почувства същото и сега, докато стоеше пред вратата на хеликоптера. С всяка следваща стъпка в света на Годар ставаше все по-трудно да се оттегли.
Сега и четиримата Косачи гледаха към него. Бяха готови за мисията си и единственото, което ги спираше, беше Роуан.
Аз не съм един от тях, повтаряше си той. Аз няма да елиминирам. Ще бъда просто наблюдател.
Насили се да се качи в хеликоптера, затвори вратата и започнаха да се издигат в небето.
— Никога не си се возил в такава машина, нали? — попита Волта, изтълкувал погрешно колебанието му.
— Не, никога.
— Само така пътуваме — заяви Косач Ранд.
— Ние сме ангели на смъртта — намеси се Косач Годар. — Единствената възможност е да се спуснем от небето.
Поеха на юг, над Фулкръм Сити, а след това към предградията. През цялото време Роуан тайничко се надяваше да се разбият… но после осъзна колко безполезно ще бъде. Дори да се случеше, всички щяха да бъдат съживени, преди уикендът да е приключил.
На хеликоптерната площадка към главната сграда на летището се приземи един. Беше неочаквано и необявено кацане, а подобни никога не се случваха. Бурята пилотираше абсолютно всички въздухоплавателни средства и макар това да не беше хеликоптер от системата, някой на борда винаги предупреждаваше за приземяването и искаше информация дали има възможност да бъде осъществено.
Тази машина се спусна от небето право върху покрива.
Най-близко разположеният служител на реда тръгна от позицията си на шестия етаж и излезе в мига, в който Косачите слизаха от хеликоптера. Бяха четирима — в синьо, зелено, жълто и оранжево — и момче с гривна на стажант.
Служителят на реда стоеше със зяпнала уста, не знаеше какво да направи. Помисли си дали да не съобщи в главния офис, но реши, че това може да стане причина за Прибирането му.
Към него се приближи жена Косач, облечена в зелено, с черна като на вещица коса и паназиатски черти и му се ухили.
— Чук-чук — каза тя.
Мъжът беше твърде вцепенен, за да отговори.
— Казах чук-чук.
— К-кой е там? — избърбори накрая той.
Тя бръкна в робата си и извади най-страховития нож, който някога беше виждал, но Косачът в синьо хвана ръката ѝ, преди да е успяла да го използва.
— Не си губи времето с него, Айн — нареди ѝ той.
Косачът в зелено прибра ножа си и сви рамене.
— Явно ти няма да си част от приготвянето на пунш. — След това профуча покрай него и заедно с останалите поеха надолу по стълбите към вътрешността на сградата.
Той срещна погледа на стажанта, който вървеше няколко крачки след другите.
— Как трябва да постъпя? — обърна се той към момчето.
— Бягай — отговори му то. — И не поглеждай назад.