Цитра се замисли за Фарадей — порядъчен Косач, категорично задушен от плевелите.
— Убийците набират мощ — заяви Косач Кюри. — Ако успеят, този свят го очакват твърде мрачни дни. Остава възможността почитаемите Косачи да им се противопоставят категорично. Очаквам с нетърпение деня, в който и ти ще се включиш в тази битка.
— Благодаря, Ваша чест. — За Цитра не беше проблем да се бори на страната на доброто, ако станеше Косач. Последствията, до които избирането ѝ щеше да доведе, бяха това, което не можеше да понесе и приеме.
Косач Кюри отиде да поздрави няколко представители на старата школа, които се придържаха към истинските идеали на основателите. В този момент Цитра най-сетне съзря Роуан. Той не кръжеше край фалшивия блясък на Годар. Вместо това се беше превърнал в отделен малък център на внимание. Беше заобиколен от други стажанти и дори от няколко младши Косачи. Говореха си, смееха се и Цитра се почувства леко обидена, че Роуан не я потърси.
В действителност Роуан се беше опитал да я открие, но докато Цитра влезе в ротондата, той се озова обграден от неочаквани почитатели. Някои му завиждаха за позицията при Годар, други изпитваха любопитство, а имаше и такива, които копнееха да се докоснат до изгряващата звезда. Печеленето на политически позиции започваше отрано във Форума на Косачите.
— Ти беше в офис сградата, нали? — попита един от новите стажанти — шпат, на когото вероятно му беше първият конклав. — Видях те на записите!
— Не просто беше там — намеси се друг шпат. — Той носеше проклетия пръстен на Годар и раздаваше имунитет!
— Еха! Това позволено ли е?
Роуан сви рамене.
— Годар каза, че е, а и аз не съм искал пръстена. Той сам ми го даде.
Един от младшите Косачи въздъхна с копнеж.
— Човече, наистина трябва да те харесва, за да ти позволи нещо подобно.
Мисълта, че Годар може да го харесва, силно обезпокои Роуан, тъй като той презираше абсолютно всичко, което Годар харесваше.
— Е, и какъв е той?
— Различен… от всеки, когото познавам.
— Ще ми се да бях негов стажант — подхвърли друг шпат, а после направи гримаса, сякаш бе вкусил миризливо сирене. — Мен ме взе Косач Мао.
Роуан знаеше, че Косач Мао също обича да прави шоу и се наслаждава на имиджа си на знаменитост сред обществото. Беше изключително независим и не се причисляваше нито към старата школа, нито към новата. Роуан нямаше представа дали Мао гласува според собствената си съвест, или за този, който дава най-много. Фарадей щеше да знае. Твърде много неща липсваха на стажанта на Фарадей. Едно от тях беше вътрешната информация.
— Годар и младшите му Косачи буквално завладяха стълбището на Капитолия при пристигането си — отбеляза стажантка, която Роуан си спомняше от предишния конклав — онази, запозната с отровите. — Изглеждаха толкова добре.
— Вече реши ли какъв цвят ще избереш? А какви скъпоценни камъни ще има на робата ти? — попита друго момиче и внезапно увисна на ръката му като ластар от лоза. Роуан не можеше да прецени кое ще е по-странно — да се измъкне от хватката ѝ, или тъкмо обратното.
— Невидим — отговори Роуан. — Ще се появя на парадното стълбище чисто гол.
— Е, все пак ще има драгоценности на показ — подхвърли един от младшите Косачи и всички останали се разсмяха.
В този момент Цитра си проправи път към него и Роуан се почувства така, сякаш е спипан да върши пакост.
— Здрасти, Цитра — каза той, но прозвуча прекалено насилено и му се прииска да можеше да си върне думите назад и да измисли нещо различно. Измъкна се от хватката на момичето лоза, но закъсня, тъй като Цитра ги беше видяла.
— Изглежда, си намерил много нови приятели — изтъкна Цитра.
— Всъщност не е точно така — отговори той, но в този момент осъзна, че е обидил всички. — Имам предвид, че всички сме приятели, нали така? Все пак сме в една лодка.
— В една лодка — повтори напълно безизразно Цитра, но погледът ѝ беше остър като кинжалите в оръжейното помещение на Фарадей. — Радвам се да те видя, Роуан. — А после си тръгна.
— Нека си върви — изсумтя момичето лоза. — И без това след последния годишен конклав ще бъде история, нали така?
Роуан не се извини, преди да ги изостави.
Бързо догони Цитра, което му подсказа, че и тя не полагаше особено старание да избяга от него. Беше добър знак. Той внимателно хвана ръката ѝ и тя се извърна към него.
— Хей — промълви младежът. — Съжалявам за преди малко.
— Не, разбирам — отвърна Цитра. — Сега си голяма работа. Трябва да се насладиш.