— Ти прояви характер заради момче, което почти не познаваше. Даде му утеха в мига на смъртта му и изтърпя болката от електрошока. Понесе гледката, при все че никой не беше поискал това от теб.
Роуан сви рамене.
— Всеки би го направил.
— Някой друг предложи ли? — опроверга го Косачът. — Директорът ви? Служителите от администрацията? Някой от десетината ученици, които минаха по коридора?
— Не… — наложи се на Роуан да признае. — Но какво значение има какво съм направил аз? Той пак е мъртъв. А и знаете какво казват за добрите намерения.
Косачът кимна и сведе поглед към пръстена си, така масивен на пръста му.
— Предполагам, че сега ще поискаш имунитет.
Роуан поклати глава.
— Не искам нищо от вас.
— Откровен си. — Косачът понечи да си тръгне, но се поколеба, преди да отвори вратата. — Предупреждавам те, че никой освен мен няма да се отнесе мило към теб заради онова, което направи днес — рече. — Но не забравяй, че добрите намерения утъпкват много пътеки. Не всички те водят към ада.
Почувства шамара също толкова рязък като електрошока… още повече, че Роуан не го очакваше. Случи се точно преди обед, докато стоеше пред шкафчето си, и политна към него с такава сила, че се сгромоляса на пода, а металната редица издрънча като чинели.
— Ти беше там и не го спря! — Очите на Мара Павлик блестяха от гняв и искрено възмущение. Изглеждаше готова да бръкне в ноздрите му с дългите си нокти и да изтръгне мозъка му. — Просто го остави да умре!
Мара беше гадже на Коул от около година. И тя като Коул беше изключително популярна първокурсничка и обикновено старателно отбягваше каквито и да е контакти с второкурсници като Роуан. Сегашните обстоятелства обаче бяха необичайни.
— Не беше така — успя да избърбори Роуан, преди тя отново да се нахвърли срещу него. Този път успя да отклони удара ѝ. Тя си счупи нокът, но като че ли не я беше грижа. Ако не друго, смъртта на Коул ѝ бе помогнала да гледа на нещата в перспектива.
— Точно така беше! Ти влезе вътре, за да го гледаш как умира!
Започнаха да се събират хора, надушили конфликт. Роуан огледа тълпата за съпричастност — някой, който евентуално би застанал на негова страна, но видя единствено физиономиите на съучениците си, от които лъхаше дружно презрение.
Не очакваше точно това. Не че искаше потупване по гърба, задето се е притекъл на помощ на Коул в последните му мигове, но все пак не предвиждаше подобни неоснователни обвинения.
— Що за безумство? — кресна Роуан към нея, към всички тях. — Не можеш да спреш Прибирането!
— Не ме интересува! — проплака тя. — Можеше да направиш нещо, но ти само стоя и гледа!
— Направих нещо! Аз… държах ръката му.
Тя го блъсна към шкафчето с по-голяма сила, отколкото той бе предполагал, че притежава.
— Лъжеш! Той никога не би те хванал за ръка. Никога не би се докоснал до нищо по теб! — А после добави: — Аз трябваше да държа ръката му.
Наоколо други хлапета подвикваха и шептяха слова, които очевидно искаха Роуан да чуе.
— Видях го да върви по коридора с Косача, сякаш са най-добри приятели.
— Сутринта влязоха заедно в училището.
— Чух, че той посочил на Косача името на Коул.
— Някой каза, че дори му помагал.
Роуан избухна срещу противното хлапе, което отправи последното обвинение… Ралфи някой си.
— И от кого го чу? Нямаше никой друг в стаята, кретен такъв!
Все пак не беше от значение. Слуховете плъзваха без логика, просто така.
— Не разбирате ли? Не съм помагал на Косача. Помагах на Коул! — упорстваше Роуан.
— Помогнал си му да стигне до гроба — извика някой, а друг доволно му пригласяше.
Нямаше смисъл… Бяха го изправили на съд и бяха произнесли присъдата, а колкото повече отричаше, толкова по-силно се убеждаваха във вината му. Не им трябваше проявата му на смелост — имаха нужда от някого, когото да обвинят. От някого, когото да мразят. Не можеха да насочат гнева си към Косача, но Роуан Дамиш беше идеален за целта.
— Обзалагам се, че е получил имунитет за помощта — подметна хлапе, което до този момент му беше приятел.
— Не съм!
— Хубаво — процеди Мара презрително. — Тогава се надявам следващият Косач да дойде за теб.
Той знаеше, че тя наистина го мисли — не само в този момент, а изобщо. Ако следващият Косач действително дойдеше за него, Мара щеше да посрещне с радост новината за смъртта му. Мисълта, че на света вече имаше хора, които искрено желаеха гибелта му, беше доста потискаща и мрачна. Едно беше да не го забелязват, а съвсем противоположно — цялото училище да е насочило враждебността си към него.