Да, борих се срещу чистката… но Бурята не го направи. Според собствените си закони да не се намесва в делата на Косачите нямаше право да стори нищо, за да спре чистката. Можеше само да наблюдава отстрани. Бурята ни позволи да допуснем тази скъпоструваща грешка и остави Форума на Косачите да тъне в самосъжаление за този ден.
Често се чудя дали ако Форумът на Косачите напълно излезе от релси и реши да подложи на Прибирането цялото човечество с цел глобално елиминиране, Бурята ще наруши своята дистанцираност и ще го спре? Или отново ще понесе да наблюдава как се самоунищожаваме, без да оставим нищо след себе си, освен жив облак, пълен с познанията, постиженията и така наречената ни мъдрост?
Чудя се дали Бурята би скърбила за гибелта ни? И ако да, дали това ще е скръб като на дете, изгубило родител, или като на родител, който не е успял да спаси сприхавото си дете от собствения му погрешен избор?
Цитра Теранова, прозвуча глас едновременно властен и нежен. Цитра Теранова, чуваш ли ме?
Кой е? Има ли някой?
Интересно, каза гласът. Много интересно…
Да си мъртъв беше голяма досада. Не ще и дума.
След като отново беше обявена за жива, Цитра отвори очи срещу непознато, но излъчващо професионализъм и доброжелателност лице на медицинската сестра във възстановителния център, която проверяваше жизнените ѝ показатели. Опита се да се извърне към нея, но вратът ѝ все още беше в шина.
— Добре дошла обратно, мила — приветства я медицинската сестра.
Стаята се завърташе всеки път, щом помръднеше очи. Освен болкоуспокояващите нанити навярно бяха влели в тялото ѝ какви ли не обезболяващи и съживяващи химически вещества и микроботи.
— Колко дълго? — прошепна дрезгаво Цитра.
— Само два дни — отвърна весело сестрата. — Проста операция на гръбнака. Нищо, с което да не можем да се справим.
Два дни бяха откраднати от живота ѝ — не ги беше изживяла.
— Семейството ми?
— Съжалявам, мила, но проблемът засяга единствено Косачи. Не са уведомени! — сестрата потупа ръката ѝ. — Ще можеш да им разкажеш всичко, щом се видите. Сега е най-добре да си почиваш. Ще останеш тук още ден и след това ще си като нова. — После предложи на Цитра най-великолепния сладолед, който някога беше вкусвала.
Същата вечер дойде Косач Кюри и я осветли за всичко, което беше пропуснала. Роуан беше дисквалифициран и строго смъмрен за липсата на спортсменство.
— Да не би да ми казвате, че съм победила заради дисквалификацията му?
— За беда, не — отговори Косач Кюри. — Той очевидно клонеше към победа. И двамата бяхте обявени за губещи. Наистина трябва да поработим по уменията ти в бойните изкуства, Цитра.
— Е, просто чудесно — ядоса се Цитра, но поради съвсем различни причини от тези, които предполагаше Косач Кюри. — Значи и двамата с Роуан постигнахме кръгла нула в два от конклавите.
Косач Кюри въздъхна.
— Третият път ще имаш късмет — увери я тя. — Сега трябва да мислим колко добре ще се справиш на Зимния конклав. Освен това вярвам, че ще блеснеш на последния тест.
Цитра затвори очи и си припомни изражението на Роуан при последната хватка. Излъчваше студенина. Пресметливост. В този миг съзря страна от личността му, която не беше виждала дотогава. Сякаш очакваше с нетърпение онова, което възнамеряваше да ѝ причини. Дори щеше да изпита удоволствие. Чувстваше се толкова объркана. Дали беше планирал този ход от самото начало? Дали искрено не е подозирал, че ще бъде дисквалифициран, или е предвидил последствията?
— Как се държа Роуан след случилото се? — попита Цитра Косач Кюри. — Изглеждаше ли шокиран от стореното? Наведе ли се до мен? Помогна ли да ме отнесат до линейката дрон?
Косач Кюри замълча за момент, преди да отговори. Най-накрая каза:
— Той просто стоеше там, Цитра. Лицето му беше като от камък. Гледаше предизвикателно и не показа и капчица разкаяние, също като своя Косач.
Цитра се опита да се извърне, но въпреки че бяха свалили шината, вратът ѝ все още беше твърде скован, за да мръдне.
— Той вече не е човекът, когото познаваш — изрече Косач Кюри бавно, за да може момичето да го проумее.
— Не — съгласи се Цитра. — Не е. — И все пак нямаше абсолютно никаква представа какъв беше сега.