— При всички положения — отбеляза Роуан, — имам чувството, че не Бурята те е посъветвала да станеш професионален парти гост.
— Не… но не може и да ме спре. Изборът си е мой. Освен това заплащането е доста добро. — Младежът се огледа наоколо, за да се увери, че никой не ги слуша, а после прошепна: — Но знаеш ли за кое плащат още по-добре?
Роуан почти се боеше да попита:
— Кое?
— Носи се мълва, че тренираш с живи субекти. За това се предлага много! Мислиш ли, че би могъл да ходатайстваш за мен? Имам предвид, че постоянно умирам. Бих могъл поне да изкарам пари, докато го правя!
Роуан се втренчи невярващо в Тайгър.
— Ти да не си се побъркал? Знаеш ли изобщо какви ги плещиш? Майчице, на какво изобщо разчиташ?
— Само на собствените си нанити, човече. Само на собствените си нанити.
Косач Волта се чувстваше късметлия, задето е част от кръга приближени на Косач Годар. През по-голямата част от времето. Най-малкият от тримата младши Косачи приемаше себе си като балансираща сила. Чомски беше безмозъчният здравеняк, а Ранд — агресивната, дива природна стихия сред тях. Волта беше чувствителният, виждаше повече, отколкото допускаше някой да забележи. Той пръв зърна Ксенократ след пристигането му, както и неуспешните му опити да избегне срещи. Накрая все пак се ръкува с редица други гостуващи Косачи — някои от доста отдалечени региони като Паназия и Евроскандия. Ксенократ ги поздравяваше с такава неохота, че Волта разбра: Свещеното острие не беше тук изцяло по своя воля.
Волта се настани близо до Годар, за да се постарае да разплете ситуацията.
Щом Годар видя Ксенократ, се изправи — задължителен знак на почит.
— Ваша Светлост, каква чест е да присъствате на скромното ми събиране.
— Не е толкова скромно — отговори Ксенократ.
— Волта! — подвикна Годар. — Донеси ни два стола до басейна, за да можем да бъдем по-близо до действието.
Въпреки че подобни задачи обикновено се възлагаха на прислугата, Волта не възрази, понеже му се предоставяше прекрасна възможност да ги подслушва. Той постави два стола на каменната веранда край дълбоката част на басейна.
— По-близо — настоя Годар. Волта премести столовете толкова близо до ръба, че ако някой решеше да използва трамплина, щеше да ги изпръска. — Остани наоколо — тихо заръча той на Волта, който и бездруго възнамеряваше да направи точно това.
— Нещо за хапване, Ваша Светлост? — попита Волта и посочи отрупаната маса съвсем близо до тях.
— Не, благодаря — отвърна Ксенократ. Подобно изказване от човек с репутация на чревоугодник беше твърде показателно. — Нужно ли е да се срещаме тук? — попита Ксенократ. — Не предпочиташ ли да идем в някоя тиха стая?
— Днес нито една от стаите ми не е тиха — отвърна Годар.
— Да, но тукашният Форум е доста публичен.
— Глупости, това не е Форум, а по-скоро палатът на Нерон.
Волта избухна в искрен, но приглушен смях. Ако днес трябваше да играе роля, щеше сам да я избере.
— Е, да се надяваме, че няма да се превърне в Колизея — отбеляза Ксенократ с известна горчивина.
Въпреки това Годар се изкикоти.
— Повярвай ми, бих се почувствал повече от щастлив да хвърля няколко тоналисти на лъвовете.
Един от празнуващите — от наетите гости — изпълни перфектно тройно салто с превъртане от трамплина, а пръските оставиха мокра следа по тежката роба на Свещеното острие.
— Не мислиш ли, че в някакъв момент показният начин на живот ще те догони? — попита Ксенократ.
— Не може да ме догони, ако продължавам да се движа — отвърна Годар и се ухили самодоволно. — Почти приключих с мястото. Вече търся истински имот долу на юг.
— Нямам това предвид и ти го знаеш.
— За какво е цялото напрежение, Ваша Светлост? — попита Годар. — Поканих те тук, за да видиш с очите си ползите от партитата ми за Форума на Косачите. Всички наоколо са в толкова добри отношения! И ти трябва да направиш един пищен прием в дома си.
— Забравяш, че живея в колиба.
Годар присви очи — не го изгледа злобно, но беше близо.
— Да, колиба, разположена на върха на най-високата сграда във Фулкръм Сити. Аз поне не съм лицемер, Ксенократ. Не разигравам скромност.
Тогава Свещеното острие изрече нещо, което смути Волта, макар че, погледнато в ретроспекция, изобщо не трябваше да представлява изненада за него.
— Най-голямата ми грешка — заяви Ксенократ — беше, че преди всички онези години избрах тъкмо теб за мой ученик.
— Да се надяваме, че е така — отвърна Годар. — Не ми се иска да вярвам, че тепърва ти предстои да допуснеш най-голямата си грешка в този живот. — Беше заплаха, без формално да е заплаха. Годар беше особено добър в това.