— Кукумявка е.
В ракитака неспокойно задрънка тъпото клопотарче на подплашеното магаре. Мънъчето скочи и прилая срещу мрака. Тайнствената нощна тишина стана някак зловеща.
Лазо въздъхна дълбоко.
— Въздишай, момче — има защо!… Млада булка си оставил! — обади се закачливо и хитро Благолажът и заговори пак с езика на приказките си:
— Буйна е младежката кръв, момчета! Недейте се чуди, че излизат неверни млади невести, оставени от юнаците си!… Знаете ли какво бе казал калугерът Мисаил, кога бе хвърлил брадата и калимявката? — „Това, дето ми е на главата, мога да сваля, но това, дето ми е в сърцето, не мога да извадя.“ Проклето сърце, такава му е пустата направа.
— За Пенка това е лесно, тя има стари любовници — обади се Стамо и се изтегна.
— Пък и бива си я — каза лукаво друг.
Лазо пак погледна в тъмнината плахо. Каменните Стамови думи го удариха в сърцето.
Огънят угасна. Стана тъмно. Дружината замълча. Една звезда се совна и преряза небето с огнена черта.
— Някой сиромах предаде дух — проговори Лазо.
— Я някоя млада булка се предаде другиму — рече неподвижно Благолажът и попита:
— Лазо, ти чул ли си песента за невярната булка Стояница? Тя не е чудновата като приказката. Искаш ли да я изпея?
— Все едно. Като сте такива магарета! — рече Лазо.
Веднага в тъмнината се поде гъст, сладък и треперлив глас и заизвива тъжна прочувствена песен. Думите, като пъстри и миризливи цветя, се изплитаха на венец, занизаха се една след друга и с безкрайна болка се спущаха в поток от звукове и разправяха историята на невярната Стоянова булка.
Млад Стоян войник отишъл и поръчал на своята вчера доведена хубава невеста, ако го обича, да не ходи на Гургульово кладенче за вода. Едвам Стоян се затулил, и Стояница си оженила за млад Гургул, с когото са се любили. Пременила се, втъкнала китка на ухо и с менци бели на рамо отишла на проклетото кладенче.
Там я пресрещна млад Гургул, младо му сърце играло, черни му очи святкали…
Благолажът прекъснали като се понадигна, рече:
— Харесва ли ти се тая песен, Лазо?
Лазо не отговори.
— Спи — рече Благолажът и се подпря на лакът.
— Я спи, я плаче — обади се Стамо.
— Да съм като него сега бих си отишъл, вярвайте бога — рече подигравателно Благолажът.
Лазо лежеше и мислеше. Подигравките на другарите му се забиваха като остри игли в сърцето и спираха дъхът му от мъки. Тия шеговити подкачки за миг му се сториха възможни. Пенка наистина го обича, но невидени очи скоро се забравят…
Вчера ме зема и ме остави да скита, ще си каже тя, и ето… Тъжната история, която песента разправяше, отнесе ума му в тяхното село. Там също има кладенче. То е скрито в шумака под село. Там неговата Пенка всяка сутрин и всяка вечер ходи…
Мъчителна въздишка се изтръгна из Лазовите гърди.
Нощта напредна и унесе в дълбоки сънища всичко наоколо. Тъпото клопотарче на магарето вече не биеше. Бялото мънъче, свито на кълбо, спокойно бе заспало край догорелия огън, над който едва-едва избухваха и гаснеха немощни пламъчета.
Марица тихо подплиснуваше тъмните си води между сънливите брегове и разправяше невнятни приказки на нощта. Косачите един след друг заспаха. Огъня почна да загасва.
Само Лазо не заспа. Закачките размътиха младата му душа и въображението му зарисува картини, една след друга по-мъчителни. Мисълта му го отнесе при Пенка в село. Той я вижда тънка, пъргава и бяла като сняг. Тя стои на къщния праг и дълго и тъжно гледа прашния път, който се вие из полето за към далечни страни. По тоя път замина Лазо и я остави. Остави я за пуста печалба… Усилни годините станаха, какво да се прави! Утре рано тя ще стане и пъргава, като сърна, ще иде на кладенчето за вода…
Там тя, може би, ще намери… ех, знае се кого! Той много я задяваше на хорото. Той е луда глава и умее… Па и Пенка… жена — мож ли да й вярваш!
Ето. Тъмни, шумнати храсти затулят кладенчето. В тяхната зеленина се белее Пенкиното хубаво лице, а по него минава с милувка мъжка ръка… Чужда ръка…
Лазо се стресна и стана.
„Какво правя аз тук?“ — помисли той и отметна ямурлука.
Нощта мълчеше. Само щурците тихо и едногласно църкаха: Пенка, Пенка, Пенка…